На метър от машината той скочи напред и ръцете му се вкопчиха в лявата ска. Бързо уви и краката си около нея, използвайки цялата си сила.
— Тръгвай, тръгвай! — изкрещя той сред свистенето на куршумите.
Хеликоптерът се стрелна право нагоре. От огромното ускорение Роби изпита чувството, че стомахът му е останал на поляната.
За да избегне канонадата от куршуми, част от които звънтяха по бронирания корпус, пилотът направи остър завой наляво, набра още малко височина и се стрелна напред. Минута по-късно вратата се отвори и от процепа надникна мъж с летателен шлем на главата.
— Желаете ли да се преместите в първа класа, сър? — извика той.
— Ако имате място — изкрещя в отговор Роби. — Икономичната не ми харесва.
Лебедката забръмча и към ската се придвижи стоманен кабел с тежест накрая. Пилотът рязко намали скоростта, за да избегне излишното клатене.
Роби се хвана за кабела и щракна обезопасителния колан около кръста си. После вдигна палец към мъжа с шлема. Хеликоптерът забави ход и увисна във въздуха.
Роби пусна ската и увисна на въжето. Моторът на лебедката забръмча по-силно и тялото му бавно пое нагоре. На вратата го чакаха двама мъже, привързани с колани. Ръцете им ловко направляваха стоманения кабел към отвора на кабината. Секунди по-късно Роби вече беше вътре. Лебедката замлъкна в ъгъла си, коланът му беше разкопчан. После вратата се затръшна и той успя да се добере до близката седалка само миг преди двигателите да изреват и огромната птица да се стрелне с максимална скорост напред и нагоре в нощното небе.
— Ранен ли сте, сър? — попита единият от мъжете.
— Нищо сериозно — отвърна Роби. — Но ще ви помоля да уведомите агент Рийл. Не искам да…
— Направихме го, сър. Тя ни повика на помощ. Останалите вече са в моторницата и пътуват към международни води. Ние сме от същия самолетоносач, който ще ги прибере в Корейския залив. „Джордж Уошингтън“. Скоро ще се срещнете на борда му.
— Точно това исках да чуя — въздъхна с облекчение Роби.
— О, забравих, сър. Агент Рийл ме помоли да ви предам нещо.
— Какво?
Шлемът беше свален. Показа се лицето на двайсетгодишен младеж с пясъчноруса коса.
— Позволете да цитирам буквално, сър — широко се усмихна той. — „Дължиш ми разкошна вечеря с бутилка много скъпо вино.“
— Наистина е така — отвърна на усмивката му Роби.
58
На практика самолетоносачът „Джордж Уошингтън“ беше плаващ град с няколко хиляди души персонал, осемдесет самолета и солидно ракетно въоръжение. Мостикът му се издигаше на седемдесет метра над повърхността на водата, водоизместимостта му беше близо сто хиляди тона, а площта му надминаваше размерите на три футболни игрища. Ските на хеликоптера докоснаха палубата и Роби изпусна въздишка на облекчение. Слезе без чужда помощ, въпреки че притискаше раненото си бедро с длан. Младият пилот побърза да го подкрепи.
— Веднага ви сваляме в лазарета, сър. Там ще се погрижат за вас.
— А дали на този кораб ще се намери чаша кафе за мен? — попита с измъчен глас Роби.
— Какво говорите, сър! Всъщност тази консервна кутия не е нищо друго освен една огромна кана с кафе!
Рийл се появи малко преди корабният лекар да приключи с раните на Роби.
— Значи реши, че няма да се измъкна без чужда помощ, а? — изгледа я той.
— Нищо подобно — каза тя и седна на ръба на леглото. — Прецених, че екипажът на хеликоптера се нуждае от малко опит в измъкването на хора от територията на Северна Корея, а ти просто беше на разположение.
— Със сигурност нямам право на достъп до подобна информация — обади се с усмивка докторът.
— В такъв случай излезте — отвърна Рийл. — Трябва да поговоря с този човек.
Лекарят притисна последната лепенка върху марлята на бедрото на Роби и се изправи.
— Поговорете си — сви рамене той. — Вече приключих.
— Помислих си, че ще имаш нужда от презареждане — подхвърли Рийл след напускането на лекаря и измъкна малък термос от джоба на гащеризона, с който беше облечена. Напълни чашата на Роби с кафе, а след това отпи голяма глътка направо от термоса.
— Как са другите? — попита Роби.
— Сък е добре. Оказа се истински рейнджър. Но според мен, макар и радостни, че са се измъкнали от онова място, Ду-Хо и Ън Сън са малко стресирани. — Тя погледна раненото му бедро. — А ти май се отърва на косъм, а?
— Да — отвърна той. — Корейците се прегрупираха далеч по-бързо, отколкото очаквахме. — Поднесе чашата си за още кафе и добави: — Хеликоптерът беше добра идея. Не ми се мисли какво щеше да се случи без него.