— Радвам се да те видя жив, Роби — промълви тя и гласът й издайнически потрепна. — Наистина се радвам.
Той се облегна на възглавниците.
— Ду-Хо и Ън Сън ще бъдат прехвърлени в Щатите, където ще влязат в нещо като Програмата за защита на свидетелите, нали?
— Това е идеята — каза Рийл. — Мисля, че ще използват услугите на Сък, за да се адаптират.
— Но Пхенян ще бъде наясно какво точно се е случило.
— Естествено. Ако не се намирахме на борда на най-могъщия боен кораб в света, щяхме да попаднем под интензивен обстрел.
— Значи спечелихме тактическата битка.
— Но стратегическата все още предстои.
— Със сигурност ще подготвят ответен удар. Едва ли ще преглътнат това, което се случи с Пак.
Рийл отпи глътка от термоса и отвърна:
— Ударихме ги на техен терен. Следователно можем да очакваме същото и от тях.
— Но къде?
— И какво? Или кого? — Рийл отмести поглед. Умореното й лице издаваше загриженост.
— Има ли промяна в плановете? — попита той. — Все още ли възнамеряват да ни прехвърлят в Сеул, откъдето да вземем частен самолет?
— Не съм чула друго.
— А после какво?
— После се прибираме и чакаме да ни повикат отново — отвърна тя.
— Наистина ли?
— Ами какво друго?
— Ти ми кажи.
— Мислиш, че трябва да се оттеглим, а?
— Познавам един директор, който със сигурност ще се зарадва, ако го направим — отвърна с лека усмивка Роби.
— Значи това е причината да не се пенсионираме. Усмивката на Роби се стопи.
— Това ли искаш?
— Не знам какво искам, Роби. Знам само какво би трябвало да искам.
Той вдигна ръка и отмести кичур коса от челото й.
— В такъв случай ти трябва малко време, за да решиш, Джесика. А това „би трябвало“ го изхвърли направо на боклука. Никой от нас няма да стане по-млад.
— Искаш да кажеш, че преди петнайсет години нямаше да се нуждаеш от хеликоптер, за да се измъкнеш от лошите?
— Истината ли желаеш да чуеш или това, което би трябвало да кажа?
— Истината е проста, Роби. Ние сме висококвалифицирани и можем да правим наистина смайващи неща, но въпреки това си оставаме уязвими. — Показалецът й леко го почука по гърдите. — Ей тук сме уязвими, като всеки друг. Знам го със сигурност.
— Това е част от живота. И от смъртта.
— Доброто с лошото? — вдигна вежди тя. — Трудно ми е да приема, че живеем в свят, в който все още съществуват концлагери. И че затворените в тях хора са третирани като животни.
— Не е нужно да ходиш чак в Северна Корея за това, Джесика — въздъхна Роби. — Случва се навсякъде по света, но просто не е толкова очевидно. Което според мен е още по-лошо.
— Имаш право.
Той взе ръката й между дланите си и усети как пръстите й го стискат здраво.
— Не исках да те оставям сам — прошепна тя.
— Направи точно каквото трябваше — поклати глава той. — Нямаше как да оставим тези хора под обстрел.
— Въпреки това се чувствам някак…
— Трябва да го забравиш — прекъсна я той. — Взех решението, а ти постъпи точно така, както трябваше да постъпиш. Като на всичкото отгоре прояви достатъчно прозорливост, за да ми спасиш задника. Дължа ти живота си, Джес. Иначе щях да съм мъртъв.
Тя го погали по бузата, а след това се наведе да го целуне и се сгуши в прегръдката му.
Той не разбра дали плаче. При Джесика Рийл тези неща никога не се забелязваха лесно. Това, което бе вътре в нея, почти никога не излизаше навън.
Затова Роби просто я притисна към себе си. Огромният кораб продължаваше пътя си на юг, където свободната част от Корея щеше да ги приюти за малко, а след това щеше да ги изпрати обратно у дома.
59
Чанг-Ча следеше как Мин рисува йероглифите в тетрадката, която й беше купила. Седяха на масата до прозореца в апартамента й. Детето много се стараеше. Чертите на Чанг-Ча не издаваха мислите й.
На десетгодишна възраст Мин не умееше нито да чете гладко, нито да пише както трябва.
Речникът й беше беден, а мисленето — брутално ограничено от суровите правила в концлагера. Вероятно защото беше виждала повече ужаси от войниците на фронта. За нея войната беше продължила цели десет години.
Мин престана да се бори с йероглифите и вдигна глава — търсеше да забележи одобрение или разочарование на лицето й.
— Ще се упражняваме всеки ден по малко — усмихна й се Чанг-Ча.
— Не съм много умна — поклати глава момичето.
— Защо мислиш така?
— Защото ми го казваха там.
Никога не използваше истинското име на мястото, където се беше родила и живяла. Нито „Йодо“, нито лагер №15, нито многобройните други наименования в употреба. За нея то беше просто „там“.