— Там лъжат, Мин. Само това правят. За тях си нищо. Защо трябва да казват истината на едно нищо?
— Ти можеше ли да четеш и пишеш добре, когато те освободиха?
— Не. Мен също ме наричаха глупачка. Но сега имам това място, имам кола и работа. И… имам теб.
Мин замислено сбърчи вежди.
— А с какво се занимаваш?
— Работя за Великия вожд.
— Нали каза, че никога не си го виждала?
— Така е с повечето хора, които работят за него. Той е много важен човек. Най-важният. Ние му служим вярно и той се грижи като баща за нас.
— Но не се грижи за хората, затворени там.
— Защото ги смята за врагове.
— Аз нищо не съм му направила — изтъкна момичето.
— Не си. Философията му е такава.
— Какво означава тази дума?
— Означава идеи.
— И аз бях там заради тези идеи?
Чанг-Ча кимна, но не каза нищо. Страхуваше се, че навлизат в твърде дълбоки води.
— Време е за ядене — обяви миг по-късно тя, след като погледна часовника си.
Тези думи неизменно караха Мин да прогони от главата си всякакви други мисли.
— Ще ти помогна — скочи на крака тя. — Искаш ли пак да си направим бял ориз?
Чанг-Ча се съгласи и момичето пъргаво се насочи към кухнята.
Докато работеха в тясното помещение, Чанг-Ча погледна през прозореца и отново зърна мъжа, който висеше на ъгъла. Винаги беше там. Той или някой, който го заместваше. Вероятно работеше за Черната куртка. Разбира се, той си имаше име, но Чанг-Ча отдавна беше решила, че няма смисъл да го помни. Черната куртка беше подозрителен и параноичен — главните условия за издигане в държавната йерархия. В някои отношения той беше по-влиятелен дори от отрупаните с ордени генерали, чиито обветрени лица трудно прикриваха склонността към насилие.
Тя знаеше, че Черната куртка е неин враг и едновременно с това спасител. По тази причина винаги внимаваше в негово присъствие. Одобрението за освобождаването на Мин от лагера беше дошло именно от неговия кабинет. Разбира се, това нямаше да му попречи да я прибере обратно, когато пожелаеше.
Но засега Мин беше при нея. И това означаваше много. Всъщност всичко.
Тя погледна момичето, което съсредоточено режеше на тънки ивици малък домат. Беше прехапала устни от старание, но ръцете й не потрепваха.
Също като мен, помисли си тя. С тази разлика, че ножът в моите ръце не реже домати, а убива хора.
— Майка ми се казваше Хе У — каза тя.
Мин престана да реже и въпросително я погледна. Чанг-Ча все още беше извърната към прозореца.
— Беше по-висока от баща ми. Той се казваше Куан, Ии Куан. Знаеш ли какво означава куан?
— Силен — кимна Мин. — Той беше ли силен?
— Някога, да. Всички бащи изглеждат силни в очите на дъщерите си. Беше преподавател в университета. Майка ми също.
— Но ти каза, че не си можела да четеш и да пишеш — подхвърли Мин и остави ножа.
— Отидох в „Йодо“ много малка. Израснах там, но не помнех нищо от предишния си живот. За мен „Йодо“ беше всичко, което познавах.
— Но твоите родители не те ли учеха, преди да…
— Не ме научиха на нищо! — отсече Чанг-Ча, затвори капака на уреда и го включи. После, вече по-спокойно, добави: — Не ме научиха на нищо, понеже беше забранено. А когато пораснах достатъчно, за да разбирам, те вече не можеха да ме научат на нищо.
— Имаш ли братя и сестри?
Чанг-Ча понечи да отговори, но в съзнанието й изплуваха четирите фигури с качулки, завързани за дървени стълбове.
Виждаш ли червените кръгове върху дрехите им?
Ще забиеш ножа във всеки един от тях.
Това е заповед. Ако не я изпълниш, ще гниеш тук, докато си жива!
Ръката й неволно потрепна и сграбчи не нож, а лъжица. Мин с недоумение гледаше как започна да я размахва във въздуха.
— Добре ли си, Чанг-Ча? — попита с треперещ глас тя и се опита да хване ръката й.
Чанг-Ча сведе очи към нея и остави лъжицата. Не й беше трудно да отгатне на какво се дължи страхът на Мин. Явно си задаваше въпроси от сорта на: „Нима моята спасителка е започнала да превърта?“.
— Понякога спомените са болезнени като живи рани, Мин — промълви Чанг-Ча. — Разбираш ли?
Момичето кимна. Страхът в погледа й бавно се стопи.
— Не можем да живеем без спомени, но не можем да живеем и с тях — добави Чанг-Ча.
— Мисля, че разбирам.
— Добре. А сега довърши домата. Оризът скоро ще се свари и ние с теб ще си похапнем хубаво.