Един час по-късно раздигаха купичките и приборите.
— Може ли пак да поработя върху писането? — попита момичето.
Чанг-Ча кимна и то изтича да си вземе тетрадката и писалката.
Но на вратата се почука още преди да се върне.
Никога не й се обаждаха по телефона, а просто идваха и я вземаха. Чанг-Ча знаеше защо е така — за да демонстрират, че могат да я повикат по всяко време. Тя беше длъжна да зареже всичко и да се подчини.
Мъжете на прага не бяха с военни униформи. Носеха добре изгладени панталони, сака и бели ризи, закопчани догоре. Бяха млади почти колкото нея, със самодоволни физиономии.
— Да? — изгледа ги тя.
— Трябва да дойдете с нас, другарко Ии — каза единият от тях. — Присъствието ви е наложително.
Тя махна с ръка към Мин.
— Само да я оставя при домоуправителя.
— Добре, но побързайте — отвърна същият мъж. Чанг-Ча наметна едно яке върху раменете на Мин и я поведе към апартамента на домоуправителя. Там поднесе няколко извинения, но човекът вече беше забелязал двамата цивилни зад гърба й и просто покани момичето да влезе.
Все още с тетрадка и писалка в ръце, Мин се обърна да я погледне. В очите й имаше тъга.
— Нали ще й помогнете в упражненията по писане? — попита Чанг-Ча домоуправителя.
— Това ще свърши жена ми — отвърна той. — Много я бива в писането.
Чанг-Ча кимна, стисна ръката на момичето и прошепна:
— Скоро ще се върна.
— Това беше малката кучка от „Йодо“, нали? — обади се вторият мъж зад гърба й. — Чудя се как издържате на миризмата й!
Чанг-Ча се завъртя и закова поглед в лицето му. Изражението й бързо го накара да млъкне. Тя беше в състояние да убие този човек. Заедно с колегата му, използвайки единствено лъжичка за чай.
— Знаете ли каква съм аз? — тихо попита тя.
— Да, вие сте Ии Чанг-Ча.
— Не попитах дали ми знаете името, а каква съм — мрачно го изгледа тя.
Мъжът отстъпи крачка назад.
— Ами… — запелтечи той. — Вие сте…
— Аз убивам враговете на тази страна, другарю. А малката кучка, както я нарекохте, ще прави същото за родината ни. И за нашия велик вожд. Предупреждавам ви, че ще третирам като враг всеки, който каже нещо лошо за нея. — Светкавична крачка напред скъси наполовина разстоянието помежду им. — Искам да знам дали и вие сте между тях, другарю. Чакам отговор!
Чанг-Ча си даваше сметка, че те заемат важни позиции в управлението на страната. Това, което вършеше в момента, беше доста опасно. Но се почувства длъжна да го направи. В противен случай яростта й щеше да вземе връх, а това означаваше да убие и двамата.
— Аз… Аз не съм ваш враг, Ии Чанг-Ча — отвърна с разтреперан глас той.
Тя му обърна гръб, без да скрива отвращението си.
— В такъв случай да вървим!
Мъжете мълчаливо забързаха след нея.
60
Сградата се оказа доста занемарена. Боята на фасадата й беше евтина, а обзавеждането на кабинетите — още по-евтино. Голите крушки по тавана напрегнато примигваха в резултат на нестабилния ток, който трудно си пробиваше път по изгнилата инсталация. Както кръвта през запушените артерии. Въздухът миришеше на пот и цигарен дим. И тук, както в повечето страни на света, пакетите цигари бяха маркирани с черепи и кръстосани кости, но това не правеше впечатление на почти никого в Северна Корея. Добре де, казваха си те. Ние пушим, значи ще умрем по-рано. На кого му пука?
Чанг-Ча спря пред вратата, която й посочи единият от придружителите. Тя я отвори и влезе. Двамата младежи останаха отвън. Стъпките им бързо заглъхнаха по захабения линолеум.
В кабинета имаше двама мъже и една жена. Единият от мъжете беше Черната куртка, а другият — близкият приятел на генерал Пак. Лицето на жената й се стори познато. Тя примигна и паметта й се проясни.
— Отдавна не сме се виждали, Чанг-Ча — надигна се жената.
Косата й беше побеляла, а лицето — набръчкано от възрастта и грижите. Действително не бяха се виждали много години. А времето не прощава на никого.
Чанг-Ча не отговори. Помнеше само как преди много време същата тази жена й крещеше в „Йодо“.
Ще забиеш ножа във всеки един от тях… по два пъти.
Жената седна и се усмихна.
— Явно се е сбъднала прогнозата ми, че ще стигнеш далече — каза тя. — Още тогава ти личеше по очите, Чанг-Ча. Те никога не лъжат.
Чанг-Ча най-после отмести поглед от нея и се извърна към Черната куртка.
— Ще ми кажете ли защо съм тук?
— Американците нанесоха удара си.
— Как по-точно? — попита тя, докато сядаше на стола срещу него.
Не погледна повече нито жената, нито генерала. Нямаше да им направи това удоволствие. Беше ясно, че шеф на тази групичка е именно Черната куртка. Вниманието и уважението, с които го наблюдаваше, показваха на другите, че могат да вървят по дяволите.