Нещата бавно се променяха, особено след появата на интернет. Но никой в Северна Корея не можеше да се похвали, че поддържа постоянна връзка с външния свят. Беше забранено. Разбира се, в страната имаше закон за свобода на словото и печата, който много приличаше на този в Америка. Но само на хартия. В това отношение контрастът между двете страни беше огромен.
Чанг-Ча щракна дистанционното. Мин уплашено отскочи назад в мига, в който на екрана се появи лицето на един мъж, който сякаш говореше директно на нея.
— Кой е този? — страхливо прошепна тя. — Какво иска?
— Той не е тук, а там, в кутията — отвърна Чанг-Ча и успокоително докосна рамото й. — Не може да те вижда и чува, но ти можеш. — Тя смени няколко канала и накрая попадна на анимационно филмче. — Погледай това, докато проверя някои неща…
Силно заинтригувана от филмчето, Мин отиде да пипне екрана. Чанг-Ча извади телефона, с който я бяха снабдили още у дома. Започна преглед на получената внушителна бройка есемеси, всички на корейски и съответно кодирани. Дори ако някой успееше да разбие кода, той щеше да се натъкне на втори, който беше известен единствено на изпращача и Чанг-Ча, а дешифрирането му беше възможно само с помощта на специалната книга, с която двамата разполагаха. Без нея тези кодове за еднократна употреба бяха практически неразбиваеми.
Тя разтвори своя екземпляр и се зае с дешифровката. Не след дълго приключи и погледна към Мин, която не отлепяше очи от телевизора.
— Искаш ли да се разходим и да хапнем нещо?
— А телевизорът ще бъде ли тук, като се върнем?
— Да.
Мин скочи и облече палтото си.
Извървяха голямо разстояние, преди да стигнат до брега. Оттатък пристанището се издигаше Статуята на свободата и Мин попита какво е това. Но този път Чанг-Ча нямаше отговор, защото също я виждаше за пръв път.
По-късно хапнаха в някакво ресторантче. Мин се радваше на екзотично облечените хора, които срещаха по тротоарите и в магазините.
— Имат разни неща по кожата и железа по лицата — констатира тя, докато се бореше с голям хамбургер. — Ранени ли са?
— Не — отвърна Чанг-Ча, като огледа групичка младежи с татуировки и пиърсинг. — Според мен доброволно са си сложили тези неща.
Мин поклати глава, но не можеше да отдели очи от групичка азиатски момичета с пазарски торбички и колежански дрехи, които весело се смееха. Всяко от тях държеше телефон в ръка и непрекъснато натискаше копчетата му.
— Тези приличат на нас — прошепна тя.
Чанг-Ча се обърна да ги погледне. Едно от момичетата видя Мин и весело й помаха.
— Приличат, но не са като нас — каза тя. В думите й се прокрадна лека завист, но Мин беше твърде възбудена от всичко наоколо, за да й обърне внимание.
— Хората тук се смеят много — отбеляза след известно време момичето, вдигна глава да я погледне и добави: — А в „Йодо“ се смеят само надзирателите…
Чанг-Ча я наблюдаваше. Все едно че се е родила в пещера, откъдето са я прехвърлили в настоящето с машина на времето, помисли си тя. В един град, който кипи от живот.
Град, в който хората се смеят.
По-късно се отбиха в Уошингтън Скуеър Парк, за да погледат уличните артисти — мимове, жонгльори, факири, музиканти и танцьори. Стиснала здраво ръката на Чанг-Ча, Мин ги гледаше с дълбоко смайване. В един момент някаква жива статуя пристъпи към нея и измъкна една монета иззад ухото й. Тя изпищя, но не побягна. Човекът й подаде монетата, усмихна се и й отдаде чест.
След известно време си тръгнаха. Мин продължаваше да стиска монетата и час по час се обръщаше да погледне артистите.
— Какво е това място? — попита тя. — Къде сме, Чанг-Ча?
— В Америка.
Мин се закова на място и издърпа ръката си от нейната.
— Но Америка е лоша! — извика тя. — Така ни казваха в „Йодо“.
Чанг-Ча бързо се огледа и с облекчение установи, че никой не е чул думите на Мин, които и без друго бяха изречени на корейски.
— В „Йодо“ си чувала много неща, но не всички са верни.
— Значи Америка не е лоша?
Чанг-Ча приклекна и я сграбчи за раменете.
— Няма значение дали е лоша или не, Мин — настоятелно прошепна тя. — Тук не бива да говориш такива неща! По-късно при мен ще дойдат хора, пред които също няма да говориш нищо, разбираш ли?
Мин бавно кимна, но в очите й имаше страх.
Чанг-Ча се изправи и я хвана за ръката. Прибраха се в хотела, без да си разменят нито дума.
Тя отново се запита дали беше постъпила разумно, като бе взела детето със себе си.