През следващите няколко часа я запознаха подробно със съдържанието на папките. От време на време се питаше какво ли прави Мин в стаята с играчките, но информацията беше твърде важна и тя се стараеше да не се разсейва.
Внимателно разгледа три снимки. Майката, синът и дъщерята. Абсолютно невинни, разбира се. Единственото им прегрешение беше, че са роднини на големия им враг.
После й показаха още две снимки.
— Направени са в близост до „Букчан“ — кратко поясни Бе-Хо.
На едната от тях се виждаше мъж, увиснал на едната ска на военен хеликоптер. Максималното увеличение даваше възможност да се види лицето му въпреки тъмнината.
— Този боклук уби много наши другари в лагера, а на всичкото отгоре отмъкна и децата на предателя Пак — изрече мрачно Бе-Хо. — Имаме информация, че е бил ранен по време на бягството си. Охраната на „Букчан“ без малко не е свалила хеликоптера със своите надеждни оръжия.
Чанг-Ча закова поглед в лицето на Уил Роби. Първото й впечатление беше, че става въпрос за един изключително способен човек. Не е лесно да увиснеш на ската на хеликоптер под интензивен обстрел.
На втората снимка имаше жена на някакво летище.
— Направена е в Китай, малко преди нападението срещу „Букчан“ — поясни Бе-Хо. — Според нас тази жена е американски агент и действа с онзи мъж. Предварителната информация сочеше, че единият от екипа е жена. А аз лично ги видях заедно в Белия дом малко след нападението.
Чанг-Ча се втренчи в снимката на Джесика Рийл. Висока, стройна и несъмнено добре тренирана жена.
— Доколкото ми е известно, с тях е имало и един наш сънародник предател — подхвърли тя.
— Да. Той е говорил с човек от охраната. Използвали са го заради езика, а може би и защото познава „Букчан“.
— Вероятно е бил затворен в лагера — каза Чанг-Ча. — Някои от тях са успели да избягат от там и да се прехвърлят в Америка.
— Гад! — изръмжа Бе-Хо и с отвращение се изплю на пода.
Чанг-Ча се вгледа спокойно в лицето му.
— Защо ми показвате тези хора? — попита с равен глас тя.
Преди да отговори, Бе-Хо се спогледа с останалите.
— Защото те също трябва да бъдат ликвидирани! — изръмжа той.
— Но не от мен, нали?
— Това все още не решено, другарко Ии.
— Не мога да бъда на две места едновременно.
— Ще видим — промърмори той. — Ще видим. Но при всички случаи аз ще бъда зад гърба ви, другарко Ии!
Гледаха се дълго, без да мигат. В крайна сметка Бе-Хо беше този, който пръв отмести поглед. Чанг-Ча отново се наведе над папките, но мислите й бягаха надалече.
64
Хапнаха вечерята, приготвена от жената, която пристигна заедно с тях. После Бе-Хо си тръгна, а мъжът и жената се качиха в стаите си. Чанг-Ча и Мин останаха сами. Клепачите на момичето видимо натежаха, но въпреки това то попита:
— Може ли да излезем на разходка?
— Не мисля, че е добра идея — поклати шава Чанг-Ча.
— Моля те, само за няколко минути!
Чанг-Ча погледна през прозореца. Навън беше тъмно, но мракът не я плашеше. Вярно, че нямаше оръжие, но самата тя беше оръжие. В родината й непрекъснато говореха за престъпността в Америка, за вилнеещите по улиците банди, които убиват, изнасилват и ограбват мирните граждани. Досега обаче не беше виждала подобно нещо — нито в Ню Йорк, нито тук. Което не означаваше, че бандите не са някъде наблизо.
— Добре, но наистина за няколко минути — каза тя и лицето на момичето светна.
Хванати за ръце, те се разходиха из жилищния комплекс с многобройни светещи улични лампи.
— Американците трябва да имат много пари — отбеляза Мин, оглеждайки паркираните наоколо коли.
— Предполагам, че е така — съгласи се Чанг-Ча, която си мислеше същото.
Околните къщи бяха ярко осветени, докато жителите на Пхенян се чувстваха късметлии, ако имаха и един час ток след мръкване. А на този паркинг имаше повече коли, отколкото беше видяла в цяла Северна Корея.
Семейство с две деца излезе от близката къща и се насочи към колата си. Мъжът се усмихна и любезно ги поздрави.
Чанг-Ча отвърна със същото.
— Съседи ли ни ставате? — попита жената.
— Моля?
— Видяхме ви да пристигате — каза непознатата. — Затова питам дали ще живеете тук, или сте дошли на гости.
— На гости — автоматично отвърна Чанг-Ча.
— Как се казваш? — обърна се жената към Мин.
— Казва се Мин, но за съжаление, не говори английски.
— О, сигурна съм, че много бързо ще го научи — каза с усмивка жената. — Лично аз се надявам, че много скоро и тук ще започнат да преподават чужди езици още от началните класове, както е в чужбина. У нас децата избират чужд език едва в прогимназията. Но според мен това е твърде късно. — Тя отново погледна Мин. — Изглежда ми на около десет, също като нашата Кейти. Кажи „здравей“ на момиченцето, Кейти!