— Трябва да отидем там преди тях, за да не събудим подозрения — каза Чанг-Ча.
— Задължително — кимна мъжът. — Извън сезона островът се посещава от малко туристи. През лятото там има цяла армия обслужващ персонал — главно от Африка, Русия и източноевропейските страни, които работят във вторите къщи на богати американци.
— Втори къщи? — вдигна вежди Чанг-Ча.
— Много хора в тази страна притежават по няколко жилища. Те непрекъснато сноват между тях. Задоволяват своята алчност чрез експлоатация на бедните.
— Разбирам.
— Но по това време на годината прислужниците ги няма. За наш късмет, на острова живеят достатъчно азиатци и латиноамериканци. Вероятно сте наясно, че американците не правят разлика между китайци и японци и нямат представа кой откъде идва. Това невежество е типично за високомерното им поведение. Въобразяват си, че светът се върти около тях. Но в момента разполагаме с двама оперативни агенти на място, които ще осъществят внедряването. Ще си намерим работа в различни части на острова. Не всички, разбира се. Част от нас ще останат в резерв, включително и вие, Чанг-Ча. Ще излезете на сцената в последния момент преди удара.
— А знаем ли кога ще настъпи този момент?
— Скоро ще знаем — отвърна мъжът. — След което ще изчистим детайлите.
— Колко време ще останат мишените?
— Една седмица. Толкова продължава ученическата ваканция.
— Сигурни ли сме, че децата ще се появят в Нантъкет?
— Да.
— Но президентът няма да е там?
— Най-вероятно не. Имаме начин да разберем, в случай че промени плановете си. Ако се появи на острова, ударът се отлага. Мерките за сигурност ще бъдат непреодолими. Но, за щастие, това съвсем не е така, когато президентът отсъства. За тях той е най-важният човек на Земята. Имаме сведения, че когато става въпрос за неговия жалък живот, Сикрет Сървис са готови да обърнат гръб дори на съпругата и децата му.
Чанг-Ча кимна и насочи вниманието си към картите, пръснати върху масата.
— Виждам как можем да стигнем до там — каза след известно време. — Но как ще си тръгнем след изпълнението на задачата? Ясно е, че не можем да използваме нито самолет, нито ферибот… — Тя погледна бележките пред себе си. — Масачузетс…
Мъжете се спогледаха.
— Не очакваме, че ще оцелеем след тази мисия, Чанг-Ча — тихо отвърна мъжът.
Тя дори не трепна. Може би защото го очакваше. Отдавна подозираше, че я изпращат на самоубийствена мисия. И знаеше кой има пръст в това.
— Познавате ли другарката Лим Юн? — попита тя.
— Да, имам честта да я познавам.
— От нея ли научихте това, което ми казахте току-що?
— Да.
Чанг-Ча бавно огледа останалите. В очите на повечето от тях имаше любопитство, примесено с подозрение.
— За мен е привилегия да служа на Великия вожд — обяви тя. — И да умра за него. А сега да се залавяме за работа.
Чанг-Ча отново се зачете в документите пред себе си.
Обсъждането на плана продължи още доста време, но тя не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за Мин.
65
Телефонът на Роби иззвъня. Беше си у дома в компанията на Рийл, която се беше отпуснала на стола със затворени очи, но той знаеше, че не спи. Навън валеше дъжд. И двамата нямаха какво да правят. Почивката им харесваше, но те не бяха свикнали да бездействат.
— Да? — каза той, послуша за момент и се изправи. — Да, разбира се. Кога? — После кимна и добави: — Ще бъдем там.
Прибра телефона и побутна леко Рийл.
— Нова задача ли? — отвори очи тя.
— Не съм сигурен. Но скоро ще разберем, защото ни викат в Белия дом.
— Пак ли? — възкликна тя. — Кашън вече ни потупа по тавите. Какво още иска?
— Не ни вика той.
— Какво? — учудено го погледна тя, изопна дългите си крака и изправи гръб.
— Поканата е от Първата дама. Ще се срещнем в частните й покои след… — Роби погледна часовника. — Един час.
— Какво иска от нас?
— Нямам представа. Но скоро ще разберем.
Пристигнаха в Белия дом в уреченото време. Бяха помолени да оставят оръжието си на охраната, а след това ги поведоха към частния президентски апартамент на втория етаж.
— Някога бил ли си там? — прошепна Рийл, докато бяха в асансьора.
Той поклати глава.
— А ти?
— Не, по дяволите.
Въведоха ги в просторен хол, украсен с цветя в големи вази. Елинор Кашън се изправи да ги посрещне. Служителят, който ги придружаваше, безшумно се оттегли.
Първата дама ги покани да седнат на един голям диван и се настани срещу тях. Беше с панталон, къс жакет, бяла блуза и обувки на петсантиметрови токчета. Косата й беше вързана на конска опашка. Носеше голям медальон с лика на свети Кристофър, окачен на сребърна верижка.