Роби пристъпи към прозореца и погледна навън.
— Сикрет Сървис ще има доста работа — отбеляза той. — Многобройни възможности за достъп, а точно насреща има и пешеходна зона. Бас държа, че щяха да са много по-доволни, ако улицата беше затворена.
— Нима допускаш, че някой ще ги нападне тук, на Нантъкет?
— Просто разсъждавам на глас.
— Май ти е трудно да изключиш.
— Не трудно, а невъзможно. Винаги гледам на света по един и същ начин, търсейки точките за атака и контраатака.
— Гадно, нали?
— Не и ако това ми спасява живота.
На вратата се почука.
— Искаш ли да позная кой е? — подхвърли Рийл.
— Влез — подвикна Роби.
На прага се появи Клеър. Усмивката й помръкна в мига, в който зърна Рийл.
— Уил — бързо се окопити тя, — мама каза да ти предам, че мислим да хапнем нещо, а след това да се поразходим по брега. Много държи и ти да се присъединиш към нас. — Изрече всичко това, без изобщо да погледне към Рийл.
— Кажи на майка ти, че приемаме с удоволствие — отвърна Рийл и прегърна Роби през раменете.
— Добре — каза намръщено Клеър. — Слезте след пет минути.
След това се завъртя на токчетата си и изчезна.
— На твое място бих бил по-предпазлив, Джесика — подхвърли той.
— Защо?
— Тези токчета са доста остри.
В ресторанта Клеър се уреди да седне до Роби, докато майка й и брат й се настаниха от двете страни на Рийл.
— Мама каза, че си истински герой — започна момичето.
— Много мило от нейна страна, но аз само си върша работата.
— Бас държа, че можеш да ми разкажеш страхотни истории — докосна ръката му тя.
— Не, Клеър — обади се Елинор — Може да събудиш неприятни спомени.
— Няма, мамо — намръщи се Клеър. — Просто ми е интересно.
— Май си се замислила за кариера в публичния сектор — подхвърли Роби.
— Да. Не остана време. На практика вече съм в колеж.
— Това ти е втората година в гимназията — напомни й майка й. — Остават ти още три до колежа.
— Които ще минат ей така — щракна с пръсти Клеър.
— За съжаление, си права — въздъхна Елинор, обърна се към Томи и разроши косата му. — След ресторанта отиваме на плажа, момчето ми. Там със сигурност ще намериш интересни миди за колекцията си.
— Това е за деца, мамо — промърмори Томи и хвърли притеснен поглед към Рийл.
— Аз много обичам да събирам миди — увери го тя.
Лицето на Томи светна.
— Знам много за мидите — обяви той. — Мога да ти покажа доста неща.
— Страхотно.
Елинор й благодари с поглед, след което всички насочиха вниманието си към менюто.
Имаше отлив и каменистият бряг беше пуст. По пясъка и скалите се виждаха гирлянди от водорасли и морска пяна. Времето беше облачно, а морето доста бурно, но вълните се разбиваха далече от тях.
Томи и майка му носеха кофички, в които да събират миди и раковини. Рийл крачеше редом с Томи, докато Клеър отново се залепи за Роби. След тях, разпръснати в широк полукръг, вървяха агентите на Сикрет Сървис, облечени с джинси и непромокаеми якета.
— Наистина се радвам, че дойде с нас, Уил — каза Клеър.
— Не предпочиташ ли да си у дома, с приятелите си?
— О, не! Приятелите ми са окей, но са доста незрели. Особено момчетата.
— Аха — притеснено кимна Роби и потърси с поглед Рийл, която само му се усмихна и отново насочи вниманието си към Томи и неговата кофичка с мидени черупки.
— Татко казва, че мидите могат да се придвижват на хиляди километри — рече момчето и й подаде една черупка. — Тази тук може би е тръгнала от Китай или някъде там, за да стигне чак до тук. Яко, нали?
— Много яко — съгласи се Рийл.
— Ти омъжена ли си?
— Не.
— А била ли си някога?
— Не. Защо питаш?
— Ами… Мислех си, че повечето жени на твоята възраст са омъжени…
— Не знам, Томи. Може би е така.
— Имаш ли деца?
Рийл извърна очи към водата.
— Не, нямам. — Забеляза разочарованието на хлапето и побърза да добави: — Но мисля, че би ми се искало. Май трябва да реша, преди да е станало твърде късно. Годините си минават.
— О, имаш още доста време — успокои я Томи. — Бас държа, че от теб ще излезе страхотна майка.
— Благодаря ти.
Томи се наведе за поредната мида и махна към един рак, който панически се оттегляше към водата.
— Гадни същества! — След тези думи изправи гръб и попита: — Опасно ли е това, което работиш?
— Защо питаш?
— Татко каза, че вие сте герои. Служите на родината, а това обикновено е опасно.