Няма по-голяма чест от това да служиш на родината си, напи?
Чанг-Ча гледаше през стъклото, но не виждаше нищо. Не разговаряше с останалите пътници в колата.
Винаги предпочиташе да пази мислите вътре в себе си. Те бяха единственото нещо, което не можеха да й отнемат. Въпреки че се бяха опитвали, при това многократно. Всичко друго й бяха отнели, но не и мислите.
И никога нямаше да успеят.
14
Нейният апартамент. Докато не й го отнемат. Спалня, миниатюрна кухничка, баня с душ, три малки прозореца. Общо около трийсет квадратни метра. Но величествен замък за нея.
Колата й. Докато не й я отнемат. Модел с две врати, произведен от автомобилния завод „Сънгри“. Четири колела, кормило, двигател и спирачки, които обикновено работеха. Притежанието й я отличаваше от повечето хора в страната.
Огромното мнозинство от нейните съграждани се придвижваха с велосипеди, метро или автобус. Или ходеха пеша. За по-дългите разстояния използваха железницата. Но поради лошата инфраструктура и старата техника едно пътуване на разстояние 160 километра можеше да отнеме шест часа. Гражданската авиация беше запазена за елита. Подобно на железницата, авиокомпанията също беше една — „Еър Корио“, която експлоатираше предимно стари самолети, произведени в Русия. Чанг-Ча не обичаше да лети с руски машини. Не харесваше нищо руско.
Разполагаше с лична кола и собствен апартамент. Засега. Това беше ярко доказателство за високата оценка на КНДР.
Тя влезе в кухнята и погали най-новата си и най-ценна придобивка. Електрически уред за готвене на ориз. Личен подарък от Великия вожд за убийството на четирима мъже в „Букчан“. Плюс айпод с кънтри музика. Беше наясно, че голяма част от сънародниците й изобщо не подозират за съществуването на подобни машинки. А на нея й дадоха и хиляда вона. Не чак толкова голяма сума за някои, но когато човек няма нищо, тя си е цяло състояние.
Гражданите на Северна Корея се деляха на три класи. Висшата, състояща се от твърди привърженици на държавното ръководство, или „чистокръвните“ — поради липсата на по-добър термин. След тях бе „колебаещата“ се класа, чиято привързаност към властта бе малко съмнителна. Макар и най-многобройната в страната, тя бе лишена от достъп до добра работа и високи административни постове. На последно място бе „враждебната“ класа, която се състоеше от врагове на лидерите и техните наследници. Уредите за ориз бяха достъпни само за членовете на висшата класа. Те бяха около сто и петдесет хиляди в страната, чието население надхвърляше двайсет и три милиона. В концлагерите бяха затворени значително повече хора.
Притежанията на Чанг-Ча си бяха истинско богатство, тъй като нейната фамилия принадлежеше към враждебната класа. Оризът в корема беше сигнал за елитарен статут. Но с изключение на фамилията Ким, която живееше царски в своите резиденции сред водни паркове и притежаваше дори собствена железопътна гара, членовете на висшия елит имаха стандарт на живот, който беше мизерен в сравнение с живота в развитите страни. Топлата вода беше лукс, електроснабдяването беше абсолютно ненадеждно, а пътуването в чужбина — немислимо. Уредът за ориз в комбинация с малко музика беше максимумът, който приказно богатото държавно ръководство отпускаше на човек, преживял изтезания и ужасни страдания, но ликвидирал четирима затънали в корупция предатели.
Въпреки всичко Чанг-Ча беше доволна, защото никога не беше очаквала толкова много. Покривът над главата, личният автомобил и уредът за ориз я караха да се чувства като най-богатите хора на света.
Тя пристъпи към един от прозорците и погледна навън. Апартаментът й се намираше в центъра на Пхенян, с хубава гледка към река Тедонган. С населението си от близо три милиона и половина жители, столицата беше най-големият метрополис в страната. За сравнение Хамхън — вторият по население град, имаше едва една четвърт от жителите на Пхенян.
Тя обичаше да гледа през прозореца. През по-голямата част от живота си беше мечтала просто да има прозорец. Нещо абсолютно непостижимо в продължение на над десет години, прекарани в лагерите. Но след това нещата се промениха. Драматично.
Вижте ме сега, помисли си тя.
Облече си палтото и обу ботуши с десетсантиметрови токчета. Никога не би имала подобни ботуши по време на мисия, но жените в Пхенян масово носеха токчета — включително тези във военна униформа, работещите в строителството и дори регулировчиците на движението по улиците. Това беше един от малкото начини да се почувстват свободни, ако изобщо имаше такива.
Сезонът на мусоните между юни и август беше отминал. След около месец започваше сухата, но студена зима. Засега обаче времето беше меко, с ясно небе и ободряващ ветрец. В такива дни Чанг-Ча обичаше да се разхожда из своя град. Това й се случваше рядко, тъй като работата й изискваше непрекъснато пътуване — както в страната, така и в чужбина. Тогава нямаше време за безцелни и спокойни разходки.