Отместиха парчетата плат за няколко нормални вдишвания и издишвания, после ги върнаха обратно. Процедурата продължи още двайсетина минути със същия резултат.
И двамата повърнаха цялото съдържание на стомасите си, колкото и малко да беше то. Накрая започнаха да изхвърлят само жлъчка.
Оставиха ги да лежат върху дъските. Не знаеха кога водата ще рукне отново, но това беше част от процедурата. Тя се наричаше „водно мъчение“ и никой на света не можеше да се справи с ужаса от нейното приложение.
И двамата дишаха тежко. Ръцете и краката им опъваха въжетата.
При нормални обстоятелства разпитът започваше именно на тази фаза. И двамата знаеха това, но нямаха представа на какъв разпит ще бъдат подложени.
Осветлението намаля още повече и те инстинктивно се стегнаха.
— Само от вас зависи дали да прекратим всичко това — обади се един глас.
Не беше Аманда Маркс. Беше мъжки глас, който чуваха за пръв път.
— Каква е цената? — попита на пресекулки Рийл.
— Подписани признания — отвърна гласът.
— Признания за какво? — изръмжа Роби и продължи да плюе, за да прочисти устата си.
— Рийл признава убийството на двама оперативни агенти на ЦРУ, а ти — че си й помагал и сътрудничил. В допълнение и двамата се признавате за виновни в измяна.
— Ти адвокат ли си? — изръмжа Рийл.
— Искам отговор, нищо повече.
Следващите думи на Рийл го накараха да се разсмее.
— Страхувам се, че това, което предлагаш да направя, е физически невъзможно — отвърна мъжът. — Но то също е един вид отговор, нали?
Последва още един сеанс водно мъчение с продължителност около двайсетина минути. Въпросът беше поставен отново миг след като главите им изскочиха на повърхността.
— Ще спрем в момента, в който подпишете — увери ги гласът.
— Измяната означава смъртна присъда — хлъцна Роби, после извърна глава и изплю поредната порция жлъчка. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне, а белите му дробове са безнадеждно разкъсани.
— Тогава какво значение има това, по дяволите? — добави Рийл.
— Има значение — увери я гласът. — Ще получите тежки присъди, но няма да бъдете екзекутирани. Това е сделката. Признанията ви са готови и чакат да бъдат подписани.
Роби и Рийл не казаха нищо.
Това им спечели още двайсет минути мъчения.
След тях и двамата изгубиха съзнание. Това беше една от последиците при подобен вид изтезания. Тялото изключва. А никой не изтезава хора, които не изпитват нищо.
Лампите светнаха и мъжът насочи поглед към завързаните за дъските тела.
— Цял час — промърмори той. — Доста впечатляващо.
Името му беше Андрю Виола — до неотдавна главен инструктор на Бърнър Бокс, а преди това легендарен оперативен агент на ЦРУ, участвал в най-сложните и опасни мисии през последните двайсет и пет години. Съвсем наскоро щеше да навърши петдесет, но въпреки това беше в отлична форма, със стройна и стегната фигура. Възрастта му личеше само по посивялата коса и дълбоките бръчки на лицето, насечено от белезите, които беше получил при една излязла от контрол операция.
Той извърна глава към Аманда Маркс, която беше наблюдавала цялата процедура с изражение, издаващо лека погнуса.
— Това не е гледка за хора със слаб стомах — подхвърли той.
— Не ми стана много ясно каква беше целта й — отвърна тя. — Наистина ли очакваме да подпишат признания?
— Не знам. Това не е моя работа. Само изпълних заповедта, която ми беше спусната. Останалото е работа на юристите на ЦРУ и съответните началници.
— Мислех, че това е моя мисия…
— И все още е, Аманда. Нямам никакво намерение да ти се бъркам. — Очите му се сведоха към неподвижните фигури на Роби и Рийл. — А за разлика от някои хора аз винаги изпълнявам своите заповеди…
— Какво правим оттук нататък?
— Моята работа приключи — отвърна Виола. — Разбира се, ако не ме повикат повторно. Може би ще видя тези хора още веднъж, преди да напуснат базата. Ако изобщо я напуснат — побърза да се поправи той.
— И двамата са убедени, че ще умрат тук — каза Маркс.
— А ти не споделяш тяхното мнение, така ли? — погледна я с лека изненада той. — Тук умират курсанти, Аманда. Рядко, но се случва. Може би защото не става въпрос за летен лагер…
— Това е различно. Случват се инциденти. А и Роби и Рийл не са курсанти, а ветерани. Но ако това е била идеята от самото начало, аз…
— Не отивай толкова далече — прекъсна я той. — Просто си върши работата. Така и ти ще бъдеш щастлива, и началниците ще са доволни.