— Поискаха да подпишем признания — подхвърли Рийл.
— Обикновен трик. Няма признания, които трябва да подписвате.
— Оня тип снощи твърдеше друго — отбеляза Роби. — И доста подробно ни описа условията, при които трябва да стане това.
— Действал е по предварителния сценарий. Но признания няма.
— Какъв тогава е смисълът? — попита Рийл.
— Да проверим дали все още ви бива. Предстоящата ви мисия не изключва риска да бъдете заловени, а врагът е известен с разнообразието от средства за пречупване на пленниците, включително водно мъчение. В нашата работа не е достатъчно да стреляш точно, както знаете…
— Това означава ли, че не става въпрос за лично отношение към мен? — попита Рийл. — Нима очаквате да ви повярваме?
— Не ме интересува дали вярвате или не. Моята позиция към теб е пределно ясна: уби двама от хората ми и не си плати за това. Мисля, че тая работи вони, при това яко. Ако питат мен, трябва да си в затвора, но за съжаление, не ме питат. Чакат ме нови задачи, вас — също. Моята работа е да предпазвам тази страна от външни заплахи, а вие двамата сте инструментите, с които трябва да върша това. Ще ви използвам когато и както намеря за добре. Ако реша да ви тествам до краен предел, значи точно така ще стане. Но ако не сте сигурни, че ще се справите, трябва да ми кажете още сега. Веднага ще сложим точка на глупостите.
Директорът млъкна и ги погледна очаквателно.
— А какво ще стане, ако се откажем? — попита Роби.
— Мисля, че може да се уреди. Но тогава партньорката ти ще има всички шансове да бъде осъдена за убийство. Ти също, като съучастник.
— А ако останем с риск да бъдем убити от неприятеля или от своите, няма да бъдем изправени пред съда, така ли? — попита Рийл.
— Очаквала ли си нещо по-щедро от това? — скептично я изгледа Тъкър. — Имаш шанс поне частично да изкупиш вината си, като приемеш сегашните изпитания, а след това се справиш и с предстоящата мисия. Другият вариант е да зарежеш всичко и да избягаш, но това ще бъде съвсем различна игра. Изборът е твой. Но трябва да го направиш веднага, защото нямам време за чакане.
— Затова ли сте тук? — изгледа го Роби. — Да поставяте ултиматуми?
— Не. Тук съм, защото е крайно време да ви изясня мотивите си. Никой не възнамерява да ви ликвидира. Аз съм толкова претрупан с работа, че дори не съм си помислил за това. Всички сме само бурмички в общата схема и имаме шанс да направим нещо изключително важно, за да превърнем света в много по-добро и по-сигурно място. Но за тази цел трябва да съм хиляда процента сигурен, че сте с мен. В противен случай сте безполезни. Пак повтарям — решението е ваше. И трябва да го чуя веднага.
Той млъкна и ги погледна.
Пръв се обади Роби.
— Приемам — обяви той.
— Аз също — кимна Рийл.
— Радвам се — отвърна Тъкър, след което стана от стола и изчезна през отворената врата.
Роби и Рийл нямаха време да разменят дори една дума, защото от коридора долетя нов, по-различен шум.
Секунди по-късно се появи редник, който буташе количка пред себе си. На нея имаше най-различни закуски и голяма кана с кафе. Друг войник донесе два сгъваеми стола, които разтвори около масата.
Рийл и Роби не помръднаха през цялото време. Спогледаха се, след като бойците се оттеглиха.
— Дали не са решили да ни почерпят с цианкалий? — подхвърли Роби.
— Не ми пука, защото умирам от глад! — отсече Рийл.
Настаниха се около масата и нападнаха храната. Между залците отпиваха големи глътки горещо кафе. Проговориха едва когато се облегнаха назад, сити и пълни с енергия.
— Никога не подценявай положителния ефект на храната върху самочувствието — подхвърли Рийл.
— Дано не са решили да поохранят телето, преди да го поведат към кланицата — поклати шава Роби.
— Искаш да кажеш, че това беше последната ни храна преди екзекуцията?
— Не знам какво да кажа. Преди появата на Тъкър бях убеден, че с нас е свършено, но сега вече не съм толкова сигурен.
— Струва ми се странно, че е бил толкова път, за да ни съобщи нещо, което знаем — въздъхна тя.
— Мислиш ли, че беше искрен?
— О, я стига! Лъжеше безсрамно.
— Но защо? — изгледа я Роби.
— Шпионите по принцип лъжат. Вероятно е решил да си покрие задника заради водното мъчение.
— Защо му е да го прави? Ние не сме в позиция да се оплачем на профсъюза, нали?
Отвън долетяха нови стъпки и те инстинктивно грабнаха ножовете, оставени до чиниите. Оказа се, че е едно от войничетата, дошло да прибере посудата. Колегата му им направи знак да го последват и ги поведе към банята. Взеха по един душ и се преоблякоха в чисти дрехи.