— Това ме шашка повече от водното мъчение — прошепна в ухото му Рийл по обратния път към килията. — Изведнъж станаха много любезни!
— Може би такива са заповедите на Тъкър — прошепна в отговор Роби.
— Трудно ми е да го повярвам.
Оставиха ги на спокойствие в продължение на четири часа. После се появи един редник, който разпореди да облекат спортни екипи. Качиха ги в един джип и поеха към гората, покриваща най-далечния край на периметъра.
Времето не беше лошо. Четири градуса над нулата, малко облачно, но слънцето беше високо в небето и температурата се повишаваше. Роби прецени, че е някъде към два следобед.
Джипът изчезна. Секунди по-късно на пътеката се появи дребната фигура на Аманда Маркс, напуснала прикритието на дърветата. Беше в екип за бягане и с маратонки „Найк“.
— Надявам се, че сте нахранени и отпочинали.
— И най-вече чисти — каза Рийл. — Нека не забравяме това.
— В такъв случай да потичаме, а?
Без да чака отговор, Маркс им обърна гръб и започна да се отдалечава по пътеката. Роби и Рийл си размениха объркани погледи, след което я настигнаха и заеха позиции от двете й страни.
— Знаехте ли за посещението на Тъкър? — попита Рийл.
— Разбрах в последната минута. За какво си говорихте?
— Нищо ли не ви е казал? — изгледа я Роби.
— Ако беше, нямаше да ви питам.
— Искаше да ни съобщи, че присъствието ни тук не е резултат от лична вендета. Каза, че не сме били подложени на водно мъчение с цел да признаем някаква вина, а за да проверят дали ще издържим, ако попаднем в плен на врага.
— Повярвахте му, така ли? — подхвърли Маркс.
— Вие не бихте ли му повярвали?
— Не знам. Наистина не знам. Той е много по-сложен човек, отколкото си мислех.
— Не му вярвам! — отсече Рийл.
— Ако бях на твое място, и аз не бих му повярвала — отвърна Маркс.
— Да разбирам ли, че храната, банята и всичко останало бяха ваше дело?
— Е, със сигурност не беше дело нито на директора, нито на Андрю Виола…
— Виола? — изненадано я погледна Рийл. — И той ли е забъркан?
— Очаквах, че ще го познаете по време на малкия воден сеанс — отвърна Маркс. — Доколкото ми е известно, сте се засичали тук и сте работили заедно при няколко мисии.
— Така е, но не го разпознах.
— Сигурно си мислила за нещо друго — сухо рече Маркс и се извърна към Роби. — Ти познаваш ли Виола?
— Само съм чувал за него. Бил много добър.
— Солиден като скала — кимна Маркс. — Никога не се отклонява от устава.
Рийл и Роби си размениха бързи погледи.
— Затова ли сме тук? — подхвърли тя. — Да говорим открито?
— Нека ти отговоря по друг начин. Тази сутрин вече съм пробягала шестнайсет километра. Това означава, че нямам причини да съм тук.
— Значи Виола е отборен играч — подхвърли Роби.
— А вие не сте — добави Рийл.
— Напротив.
— А малкият воден сеанс снощи?
— Идеята не беше моя. Нито пък ми беше възложено да го ръководя. Това беше работа на Виола.
— Изненадана съм, че не го видях в обекта преди това — подхвърли Рийл.
— Беше повикан специално за споменатата „сесия“ — отвърна Маркс.
— От Еван Тъкър? — попита Роби, докато размахваше ръце и въртеше глава във всички посоки.
— Не съм сигурна, но не бих се изненадала. Виола е агент от висока класа. Не биха му възложили второстепенни задачи. Поне аз, в качеството си на заместник-директор…
— Но защо Тъкър не е възложил мръсната работа на вас? — попита Роби.
— Нима сте отказали да ни подложите на водно мъчение? — добави Рийл.
— Изобщо не ме е питал — отговори Маркс, след като пробяга десетина метра.
— А как щяхте да постъпите, ако ви беше попитал? — не се отказваше Рийл.
— Никога не съм била привърженик на изтезанията, най-малко пък върху собствените ни хора.
— Тъкър очевидно е бил наясно с това и затова не си е направил труда — отбеляза Роби. — Виола явно не е имал подобни проблеми.
— Той никога не би нарушил директна заповед. Така е устроен.
— Не разбирам как е възможно Тъкър да е очаквал, че ще подпишем фалшиви признания — подхвърли Рийл. — Дори и след изтезанията…
— Той не от ЦРУ и никога не е бил — отговори Роби. — Няма нищо общо с разузнаването. Получил е директорското място в резултат на политически игри. Със сигурност е бил убеден, че водното мъчение е универсално средство за всички.
— Все едно че такива признания се приемат в съда — добави Рийл. — Според мен се е надявал да ги подпишем въпреки глупостите, с които ни напълни главите…
— Мисля, че не би ги използвал в съда — поклати глава Маркс.