Тя веднага провери разписанието.
Оставаха четирийсет и пет минути, смятано от този момент.
Багажът й за шестдневното пътуване се изчерпваше с една малка раница. Никога не пътуваше с много багаж просто защото не разполагаше с такъв. Личните й вещи се побираха в малка раница. Колата не беше нейна. Апартаментът — също. Те можеха да й ги отнемат когато пожелаят. Но това, което лежеше в раницата, си беше нейно.
Четирийсет и две минути по-късно влакът започна да забавя ход. Гласът на кондуктора обяви следващата гара. Тя продължаваше да слуша. Вратата на другото купе се отвори и затръшна. След това настъпи тишина. Скритото подслушвателно устройство вече не улавяше нищо.
Но Чанг-Ча беше сигурна, че мъжът ще тръгне надясно, в обратна посока на нейното купе, защото по-близката врата за пътници беше натам. Тя излезе безшумно в коридора и хукна наляво. Миг по-късно блъсна служебната врата и скочи на перона още преди влакът да е спрял. Зае позиция зад купчина кашони и зачака.
Мъжът слезе и огледа перона в двете посоки. Явно чакаше появата на още някой — най-вероятно онзи, който беше обискирал купето му. Но никой не слезе. Мъжът изчака потеглянето на влака, а след това забърза към гарата. Изобщо не я забеляза.
Тя си даваше сметка, че оттук нататък ще има проблем с азиатската си външност. В този старинен европейски град имаше малко азиатци. Но шапката и тъмните очила трябваше да свършат работа. Чанг-Ча тръгна след мъжа, като спазваше прилична дистанция.
Той вече говореше по телефона. Слизането му от влака очевидно беше принудително, а това означаваше, че трябва да потърси хотел или транспорт.
Ако мъжът избереше да продължи с кола, Чанг-Ча трябваше да действа незабавно. Но ако решеше да пренощува тук, тя щеше да има на разположение цялата нощ и част от следващата сутрин. Достатъчно време, за да обмисли нещата.
За неин късмет мъжът избра да остане. Тя мина покрай вратата, през която беше изчезнал. Видя го пред рецепцията с паспорт в ръка. Очевидно ангажираше стая, но продължаваше да говори по телефона. Не след дълго получи старомоден ключ, прикрепен към нещо, което приличаше на позлатено преспапие.
Може да свърши работа, помисли си Чанг-Ча, имайки предвид преспапието.
Тя нае стая в същия хотел. Седна пред огледалото, отпи глътка горещ чай и млясна одобрително. В „Йодо“ беше загубила всичките си зъби, изпадали от почернелите венци. Това, което ги беше заместило, бе работа на един зъболекар на държавна служба. Най-тежките й белези бяха скрити чрез серия пластични операции, но поради липсата на достатъчно здрава кожа хирургът не успя да заличи всичките. Най-болезнени бяха изгарянията. Когато висиш с главата надолу над пламтящ огън и си готов да признаеш всичко, за да се спасиш от ужасните болки, това няма как да се отрази добре на външния ти вид.
Чанг-Ча отпи още една глътка чай, а след това опипа леглото, покрито с дебело одеяло и меки възглавници. Изглеждаше далеч по-удобно от нейното в Пхенян.
На кого ли беше позвънил този британец?, запита се тя.
Стана един след полунощ. Часът беше отбелязан с мелодичен звън от невидим градски часовник, разположен някъде в центъра на стария град.
Беше време за действие.
Вместо да използва коридора, Чанг-Ча излезе през прозореца.
Стаята на британеца беше три етажа над нейната. Номер 607, четвъртата вдясно. Тя беше успяла да зърне цифрите над преградката, от която извадиха ключа му на рецепцията. Започна да се катери, като се хващаше за первазите и корнизите по фасадата. Стигна без проблеми до неговия прозорец и безшумно го отвори. Мъжът връхлетя в мига, в който краката й докоснаха килима. Дулото на пистолета опря в главата й. Но мъжът не успя да стреля, тъй като Чанг-Ча светкавично се дръпна встрани, а показалецът й ловко блокира спусъка. Докато той се бореше с това препятствие, тя подскочи с въртеливо движение и заби коляно в десния му бъбрек. Мъжът изкрещя от болка и се свлече на колене. Възползвайки се от момента, Чанг-Ча светкавично измъкна пистолета от ръката му. Той направи опит да се изправи, но тя се стрелна напред и го ритна в слабините, а лакътят й улучи слепоочието му. После заби в рамото му ножа, който държеше в лявата си ръка.
Британецът се просна на пода. Дишаше тежко и притискаше с ръка раненото си рамо. Коленете му бяха свити поради силната болка в слабините. Понечи да извика, но Чанг-Ча моментално му запуши устата.
Беше едър мъж, особено в сравнение с нея. Пак направи опит да се изправи със сетни сили. Тя нанесе рязък удар в раната на рамото му и той се просна по гръб, скимтейки от болка.