Тъкър проведе още няколко телефонни разговора и машината се задвижи. В момента изобщо не го беше грижа дали Роби и Рийл ще оцелеят. Изчезнало беше и чувството за справедливост, изискващо те да бъдат наказани. Сега мислеше как да оцелее самият той. Рискът беше огромен, но вече беше късно да мисли за неговите мащаби.
Забърза към една от заседателните зали, където се провеждаше някаква презентация, която изобщо не го интересуваше. След нея потъна в поредица от подобни събития, които запълниха деня му — толкова плътно, че му остана време само да хапне една супа, която опари вътрешностите му като киселина.
Надвечер най-после се настани в лимузината, която щеше да го откара у дома. Когато пристигнаха, той заповяда на сътрудниците си да бъдат на разположение, заобиколи съпругата си, която излезе да го посрещне, и се насочи към кабинета си в задната част на къщата. Там започна да проверява електронната поща и гласовите съобщения.
Все още нищо. Това би могло да е както добра новина, така и обратното.
Той се свърза с Маркс в Бърнър Бокс и й нареди да ускори процедурите. След което добави, че именно Роби и Рийл ще бъдат титулярните играчи, а заминаването им може да стане всеки момент. После прекъсна връзката, без да изчака евентуалните въпроси на своята заместничка.
Сипа в чашата си два пръста уиски, а след малко още толкова. Но нервите му бяха така обтегнати, че алкохолът изобщо не му помогна. Все едно че пиеше сода.
Отпусна се в креслото и затвори очи. След малко компютърът издаде звук. Много специален звук, инсталиран лично от него. Звук, който изискваше незабавното му внимание.
С пресъхнала уста и разтуптяно сърце Тъкър отвори входящия кодиран имейл. Съдържанието му беше кратко, но всяка дума пронизваше мозъка му като куршум.
Беше в състояние само да седи, втренчил невярващ поглед в екрана. Последните искрици надежда се стопиха. Изчезнаха завинаги.
На практика информацията беше далеч по-лоша от всички сценарии, които бяха преминали през главата му след убийството на Лойд Карсън — единствения посредник в тази сложна конфигурация. Нещо като предпазен щифт на бойна граната. Човекът, който беше разкрит и превърнат в мишена, поразена с безмилостна точност.
Всъщност всички бяха поразени, но и това не беше най-лошото. Защото нещата вече изглеждаха по коренно различен начин.
Той взе телефона и натисна бутона за бързо набиране.
Съветникът по националната сигурност Потър вдигна на второто позвъняване.
— Мъртви сме — обяви Тъкър. — Дори повече от мъртви.
24
Тик-тик-тик. Секундната стрелка на старомодния стенен часовник обикаляше циферблата.
Кабинетът беше занемарен и потискащ. За много хора това със сигурност беше така, но не и за Чанг-Ча, която седеше спокойно и търпеливо си чакаше реда.
Докато гледаше униформения чиновник зад металното бюро край вратата, тя се замисли за миналото си в „Йодо“, което винаги щеше да остане част от нея, независимо колко далече бе стигнала.
В лагера ги учеха на основна граматика и елементарно смятане. Това беше горе-долу всичко. Малко по-късно обучението се свеждаше единствено до инструкции за труда, който предстоеше да полагат. Чанг-Ча започна да работи в мините още на десетгодишна възраст. Разбиваше с чук по-едрите буци въглища и ядеше бой за неизпълнение на нормата.
В училище ги учеха да клеветят другите деца. Всички го правеха, включително и Чанг-Ча. Най-усърдните получаваха мизерни награди, които за повечето от тях обаче изглеждаха като планини от злато: по-малко бой, повече зеле, по-редки сеанси на разкаяние, по време на които учениците бяха принуждавани да признават въображаеми грехове, отново наказвани с бой. Чанг-Ча постепенно свикна сама да ходи при възпитателите и да им разказва за измислените си провинения. Защото обратното означаваше по-жестоко млатене. Възпитателите от своя страна бяха доволни, когато децата говореха за слабостите и грешките си, превръщащи ги в дребни и незначителни същества. В лагера те изпълняваха и ролята на надзиратели, може би защото единственото, на което учеха децата, бяха жестокост, предателство и болка.
Едно момиченце, малко по-голямо от Чанг-Ча, беше обвинено от родителите си, че е откраднало част от храната им. Пребито от тях, детето беше предадено на надзирателите.
Чанг-Ча обаче видя, че се беше случило точно обратното — възрастните откраднаха храната на детето, след което побързаха да го натопят. Тя не се поколеба да ги разобличи.
За награда я свалиха в подземния арест, окачиха я да виси с главата надолу в една тясна клетка, след което започнаха да я бодат с нагорещени до червено ножове. Това продължи с часове. Замириса на изгоряла кожа, но кръв почти нямаше, тъй като раните бързо се запечатваха от нажежения метал.