Така и не й обясниха защо я наказват. Нали беше казала истината? А когато най-после я освободиха и я върнаха в лагера, същото момиче я натопи пред надзирателите. Трима от тях я смазаха от бой. Свита на пода, Чанг-Ча се молеше да умре, за да се отърве от мъките.
На другия ден превързаха раните й и я изпратиха да прибира реколтата на полето, но тя не успя да изпълни нормата си. В резултат доведоха баща й да я накаже. И той го направи. С цялата енергия, на която беше способен, защото знаеше, че ако не прояви достатъчно усърдие, надзирателите ще го смачкат от бой. Другите лагерници се изредиха да я заплюват, защото всички страдаха, когато някой не успееше да изпълни нормата си.
Всеки ден в продължение на седмица я завличаха в центъра на лагера и я налагаха с пръчки. Един ден, докато с мъка се отдалечаваше от плаца след поредния побой, Чанг-Ча дочу забележката, подхвърлена от някакъв надзирател:
— Малката кучка се оказа наистина корава…
Несъзнателно разтърка белезите от нажежено желязо по ръцете си. Момичето, което я натопи, умря само месец по-късно. Чанг-Ча го подмами на едно усамотено място с обещанието да му даде кочан царевица, но вместо това го блъсна от една висока скала. Едва през зимата откриха тялото, или по-скоро това, което беше останало от него.
От този ден нататък „коравата малка кучка“ никога повече не каза истината.
Вратата се отвори и на прага се изправи мъж с генералски пагони. За нея всички изглеждаха еднакво. Дребни и жилави, с малки злобни очички. Този спокойно би могъл да мине за надзирател в „Йодо“. А може би наистина е бил такъв.
Генералът й направи знак да влезе.
Тя стана и го последва.
Той затвори след нея и й посочи един стол. После се настани зад металното си бюро, събра длани и започна да я оглежда.
— Всичко това е твърде необичайно, донгму Ии — подхвърли.
Донгму. Другарка. Което не беше точно така. Защото тя мразеше всички и разчиташе единствено на себе си. А и той ясно показваше, че не я счита за другарка.
Чанг-Ча не отговори. Наистина беше необичайно. Нямаше какво повече да добави. В лагера беше разбрала, че е по-добре да мълчиш, отколкото да кажеш нещо, с което ще си навлечеш поредния бой.
— Той е уважаван човек и мой близък приятел — добави генералът.
Тя отново не каза нищо, просто го гледаше право в очите. Севернокорейските мъже не обичаха това, особено ако го правеше жена. Но погледът й дори не трепна. Отдавна беше изгубила чувството си за страх от мъжете. Защото беше изтърпяла от тях всички възможни болки. Както физически, така и душевни. И вече нямаше причини да се страхува.
В ръцете на генерала се появи мобилният телефон на Лойд Карсън, който Чанг-Ча беше задигнала в Румъния. Онзи, в чиято памет беше запечатан един номер със севернокорейски код. Номерът на генерал Пак, който беше вдигнал лично, когато тя го набра от хотелската стая.
Генерал Пак действително беше уважаван човек в тази страна. Неразделна част от най-близкото обкръжение на Великия вожд, а според някои — и най-довереният му съветник.
А тя беше познала гласа му. Беше го чувала да говори и веднъж, преди много години, го беше виждала лично. Никога нямаше да забрави тази среща. Гласът по телефона несъмнено беше неговият.
Чанг-Ча доносничеше за пореден път и добре разбираше какво върши. Но това й беше работата. Британецът Лойд Карсън беше привлякъл вниманието на севернокорейските тайни служби, които го бяха виждали в компанията на доказани американски агенти. Всички в Северна Корея бяха наясно, че британците и американските са близки. Тя беше получила задачата да проследи Лойд Карсън, да претърси личните му вещи и ако се наложи, да го убие.
И направи точно това — проследи го, претърси вещите му и го уби, след което прибра телефона му. После даде показания, според които набраният номер бе на уважавания генерал Пак. Близкият приятел на човека, който седеше насреща й. Тя си даваше сметка, че ситуацията е деликатна. И може би смъртно опасна за нея.
— Този номер не може да се проследи — каза генералът. — Набрахме го няколко пъти, но никой не вдигна. Засега разполагаме само с твоята дума, донгму Ии. Срещу тази на един уважаван лидер. — Той остави апарата на бюрото и я погледна изпитателно.
Тя най-сетне реши да проговори. Подбираше внимателно думите си.
— Написах доклад. В него е всичко, което знам. Нямам какво да добавя.