— Възможно ли е да грешиш? Сигурна ли си, че чу именно неговия глас?
Чанг-Ча прекрасно знаеше какво иска да чуе генералът насреща й. Но това нямаше да се случи, защото щеше да чуе друго.
Тя бръкна в джоба си и извади собствения си телефон. Натисна няколко бутона и дисплеят светна. След това включи звука.
— Ало? Господин Карсън, вие ли сте? — каза мъжки глас на английски. — Ало? Случило ли се е нещо?
Генералът рязко се приведе над бюрото, при което събори пълната с химикалки чаша. Втренчи се първо в телефона, после в нея.
— Това е гласът на генерал Пак!
— Точно така.
— Как се сдоби с това?
— Направих запис на обаждането от Букурещ.
Юмрукът му се стовари върху плота.
— Защо не докладва досега?
— Защото се надявах, че ще повярвате на един предан агент на Великия вожд, а не на някакъв предател.
Вратата се отвори и в кабинета се появиха двама мъже, също генерали. В Северна Корея имаше твърде много генерали.
Новодошлите бяха с по-нисък чин от собственика на кабинета. Но това бързо можеше да се промени. В тази страна генералите идваха и си отиват. А някои биваха екзекутирани. Тя вече се беше срещнала с тези двамата. И им беше пуснала записа. Но те явно се страхуваха от началника си и бяха предпочели да се явят тук след нея.
Мъжът зад бюрото бавно се изправи.
— Как си позволявате да нахлувате по този начин?
— Великият вожд трябва да бъде уведомен — отвърна единият.
Всички знаеха, че висшестоящият генерал е близък приятел с Пак. Затова нещата бяха организирани по този начин. Истината в Северна Корея не означаваше непременно, че един човек трябва да умре или да бъде свободен. Тя беше само един от многобройните фактори, които трябва да се вземат под внимание — особено когато целта е да оцелееш.
— Имате ли нещо против, генерале? — попита другият.
Генералът погледна телефона, а след това и непроницаемите черти на Чанг-Ча. Очевидно си даваше сметка, че току-що го бяха надиграли, при това по един необратим начин.
В крайна сметка той кимна, свали шапката си от закачалката и поведе колегите си към вратата.
Чанг-Ча изведнъж осъзна, че са забравили за нея, но не се изненада. Тук понятието равноправие на половете не съществуваше. А и тя не беше на военна служба — факт, който автоматично я превръщаше във второкласен гражданин за онези, които бяха.
Запита се дали ще я изпратят да убие Пак. Можеха да го изправят пред наказателен взвод — нормалния начин за разправяне с предателите. Но публичната екзекуция на Пак щеше се нуждае от някакви обяснения. Можеха да излъжат, разбира се, но по-будните граждани щяха да разберат, че зад ликвидирането на един толкова високопоставен офицер със сигурност трябва да се крие много тежко престъпление — например опит за покушение срещу Великия вожд. А това означаваше тежък удар срещу авторитета на самия Вожд. Но предателите трябваше да бъдат наказвани и в повечето случаи екзекуцията бе най-подходящото наказание за тях. Всичко това я навеждаше на мисълта, че изборът ще падне именно върху нея. Убийство, маскирано като катастрофа или нещастен случай. Вече го беше правила. Така предателят щеше да бъде ликвидиран, а живите му съмишленици едва ли щяха да имат куража за втори опит. Същевременно обществеността и останалите потенциални врагове на държавата никога нямаше да разберат за планираното покушение. По този начин авторитетът на Великия вожд щеше да остане ненакърнен.
Обмислила всичко това, Чанг-Ча тръсна глава и го забрави. Заповедта или щеше да дойде, или не.
Тя прибра телефона в джоба си, излезе навън и вдигна глава към безоблачното небе.
По това време на годината затворниците в „Йодо“ се готвеха да посрещнат студа. Първият комплект дрехи, които беше получила след затварянето си в лагера, беше свален от умряло дете. Дрехите бяха мръсни и парцаливи. „Нов“ комплект й се полагаше чак след три години. Изпратиха я на работа в една златна мина, където изкопаваше късчета от скъпоценния метал, без да има представа нито какъв е, нито за какво служи. После я преместиха в гипсова кариера, последвана от дестилационна фабрика, а накрая и на полето. Денят й започваше в четири сутринта и свършваше в единайсет вечерта. Беше виждала съвсем ненормални хора, които копаеха дупки или скубеха бурени. Понякога освобождаваха умиращите лагерници, за да не докладват смъртта им. Чанг-Ча не знаеше, че това е причината, но беше виждала с очите си как стари и млади нещастници пропълзяват през отворения портал, за да умрат на броени метри от него. Никой не си правеше труда да ги погребе и труповете им обикновено ставаха плячка на дивите животни.