— Нямам баща.
— Това е вярно във всеки смисъл на думата освен в биологическия. А последното желание на биологическия ти баща е да те види, преди да умре.
— Нямам никакво желание да го виждам.
— Очаквах този отговор и изобщо не те обвинявам.
— Още ли е в затвора?
— Разбира се. На същото място, в Алабама. И никога няма да излезе от там. В момента лежи в затворническата болница с рак в последен стадий. Казаха ми, че в подобно състояние не могат да го екзекутират. Такъв е законът. Но жив няма да излезе от там.
— Добре. Смъртоносната инжекция действа бързо, но ракът е бавен. Колкото повече се мъчи, толкова по-добре. Дори адът е прекалено комфортен за него. Родил се е мръсник и ще си умре мръсник. Никой няма да скърби за него.
С всяка изречена дума гласът й ставаше все по-силен.
— Знам. Но аз съм само вестоносецът, Сали.
— Отдавна не използвам това име.
— Е, аз знам само него, защото отказаха да ми съобщят името, което ползваш сега.
— Ясно.
— Виж какво, дори не бях сигурен, че трябва да те занимавам с това. Но в крайна сметка стигнах до заключението, че ти трябва да решиш, а не аз. Звъннах тук-там. В резултат ми дадоха телефона ти, но не и името, което използваш. Дадоха ми право на едно обаждане. Ти сама трябваше да решиш дали да вдигнеш. Дори това нямаше да направят, ако не бях колега агент. Сигурно си превъртяла, като си видяла номера…
— Така е — отвърна тя. — Прекрасно знаеш, че отдавна съм извън Програмата. Много отдавна.
— Права си, знам. Но той също е бил наясно, че това е единственият начин да стигне до теб. Вероятно е знаел, че си в Програмата. И не го е забравил въпреки годините.
— Това няма значение, защото няма да отида.
— Не мога да споря с теб.
— Колко живот му остава?
— Какво? О, не знам… Не ми казаха. Според лекарката, с която разговарях, състоянието му е изключително тежко. Дори се чудеше какво все още го държи. Предполагам, че може да си отиде всеки ден. След което най-после можеш да забравиш за тези призраци…
Рийл кимна машинално, потънала в мислите си.
— Благодаря, че се обади — рече на глас тя.
— Е, бих искал да е по друг повод. За мен ти ще си останеш незабравима, Са… Или както там ти е сегашното име…
— Джесика. Казвам се Джесика.
— Добре, Джесика. Много вода изтече, но аз не мога да те забравя. А съдейки по препятствията, които трябваше да преодолея, за да се свържа с теб, трябва да си станала голяма работа. Радвам се. Винаги съм бил сигурен, че ще направиш нещо значимо с живота си.
— Не бих определила живота си като „нещо значимо“ — поклати глава тя.
— Както и да е. Във всички случаи ти желая много късмет. А ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Знам, че вече не си в Програмата, но аз продължавам да мисля за теб.
— Благодаря. Наистина оценявам това.
— А старецът ти да върви по дяволите.
Рийл прекъсна връзката и се втренчи в телефона.
Когато Роби се върна, тя все още гледаше дисплея.
— Какво има? — попита той, съблече палтото си и седна до нея.
— Нищо. Как е Джули?
— Добре е. Призна, че по пътя насам сте си поговорили, но не ми каза за какво.
— Това хлапе все повече ми харесва.
Очите на Роби се плъзнаха по телефона и спряха върху лицето й.
— Какво има, Джесика?
— Получих едно обаждане.
— От кого?
— От Програмата за защита на свидетелите.
— Но ти отдавна си извън нея.
— Стигнали са до мен по заръка на друг човек.
— На кого?
— На баща ми. Ърл Фонтейн.
32
Роби отиде в кухнята да направи кафе. Напълни две чаши и отнесе едната на Рийл. Навън дъждът продължаваше да се сипе. Седна срещу нея и отпи една глътка.
— Бащата?
Рийл кимна.
— Искаш ли да поговорим за това?
— Не.
— Добре.
Той понечи да се надигне, но тя бързо добави:
— Почакай малко, става ли?
Роби се отпусна обратно, а Рийл отпи глътка кафе и стисна чашата с две ръце. Той забеляза, че те потреперват — нещо, което не беше виждал досега.
Тя продължаваше да мълчи и Роби беше принуден да подхвърли:
— Познавам част от миналото ти благодарение на Дикарло. Знам защо си била в Програмата за защита на свидетелите, знам и някои неща за баща ти…
— А за мама знаеш ли? — подхвърли, без да го гледа тя.
— Да — каза той. — Съжалявам, Джесика.
Тя сви рамене и се облегна назад, почти потъвайки във възглавниците. Отпи от чашата си и двамата се заслушаха в дъжда.
— Той иска да ме види — промълви след известно време Рийл.