Рийл скри лице в дланите си и избухна в плач. Цялото й тяло се разтърси. Роби мълчаливо я прегърна през раменете.
След известно време тя се успокои.
— Няма изход от това, Роби. Единствената възможност е да се предам, за да освободят Джули.
— А ако той откаже да я пусне?
— Не знам — затвори очи тя. — Не знам.
— Със сигурност ще ти предложат начин за контакт — каза той.
— Вече го направиха. В есемеса има един номер.
— На разпечатката няма цифри — възрази Роби.
— При кодирането не използвахме цифри, а ги замествахме с букви. Обратното би било твърде очебийно.
— А как разбираш кога са цифри и кога букви?
— Когато даден ред започва със СКН, тоест „следва кодиран номер“, следващите букви заместват цифри.
— Вероятно ще се окаже предплатен телефон, тоест непроследим.
— Не вероятно, а сигурно.
— Значи очакват да им се обадиш, така ли? Кога?
— Още сега — отвърна Рийл и извади собствения си джиесем.
— Какво ще им кажеш?
— Ще им предложа себе си срещу Джули.
— А ако не се съгласят? Което е по-вероятно.
— Какво друго мога да направя? Нямам представа къде се намира дъщеря ми в момента. Оттогава изтекоха повече от двайсет години. — Тя замълча за момент, после мрачно добави: — Дори не знам как изглежда…
— Но можеш да разпознаеш Леон Дайкс, нали?
— Никога няма да го забравя! — хладно отвърна тя. — Той е по-гаден дори от баща ми, ако подобно нещо изобщо е възможно. — Рийл докосна с пръсти облицовката на арматурното табло. — Какво ще правим, Роби? Трябва да си върнем Джули. Готова съм да жертвам живота си за нея.
— Знам — тихо отвърна той. — Аз също. Но може би няма да се наложи…
— Какво си намислил?
— Нещо. Дори не знам дали може да се нарече план.
— Трябва да си я върнем! — повтори настоятелно Рийл. — Тя е невинна!
— Разбира се, че е невинна. Това отдавна ми е известно. Ще си я върнем. А сега да вървим у дома, за да се обадиш. Трябва да разберем какво искат тия мръсници!
39
Старият самолет докосна пистата, подскочи няколко пъти и спря с пронизително свирене на спирачките. Турбовитловите двигатели видимо забавиха обороти и корпусът престана да се тресе.
От вратата се спусна стълбичка.
Пръв по нея слезе мъж в черна униформа, последван от единствения пасажер по принуда.
Върху главата на Джули имаше качулка, а устата й беше запушена. Тъй като тя не виждаше къде стъпва, мъжът зад нея, също в черна униформа, я вдигна на ръце и пое надолу по стъпалата. В мига, в който краката й докоснаха пистата, той грубо я блъсна към един бял ван без прозорци. Качиха я вътре и ванът потегли. Известно време пътуваха по асфалт, който отстъпи място на макадам, а след това на черен път.
Тя се отпусна на седалката. Качулката й пречеше да вижда каквото и да било. Нападнаха я точно две минути след като входната врата се затвори след нея. Действаха бързо и ефикасно. Влажна кърпа на лицето, упойващи изпарения, а след това нищо. Свести се чак когато самолетът излетя. А сега се бе озовала в някакъв ван.
Нямаше представа дали Джеръм Касиди е жив. Нито пък защо са я отвлекли.
Е, имаше известни предположения. В тях присъстваха имената на Уил Роби и Джесика Рийл. Едва ли беше случайно, че я отвлякоха точно две минути след като те я докараха пред дома й.
Половин час по-късно ванът спря. Изкараха я навън. Минаха през някаква врата, спуснаха се по стълби. После друга врата се затръшна зад нея. Накараха я да седне. Плътната материя пред очите й просветля леко.
После някой рязко дръпна качулката. Намираше се в малка стаичка с каменни стени и пръстен под. Беше седнала до нестабилна дървена маса. По стените бяха окачени знамена с пречупени кръстове. Голата крушка на тавана примигваше и издаваше странни звуци.
Всъщност тези наблюдения бяха направени по-късно.
Насреща й седеше слаб мъж, среден на ръст, с остри черти и старателно сресана коса, боядисана в черно. Очите му бяха яркосини. Униформата му беше черна като на останалите, но с това приликите свършваха. Гърдите му бяха отрупани със значки и медали, а на ръкавите му имаше яркочервени ленти с пречупени кръстове, оградени с бели кръгчета. На масата пред него лежеше офицерска шапка.
Мъжът махна с ръка. Устата на Джули светкавично беше отпушена. Той опря длани на масата.
— Добре дошла.
Тънките му устни се разтеглиха в усмивка, която обаче не стигна до сините му очи.
Джули мълчеше и го гледаше.
— Чудиш се къде си и защо си тук, нали?