— Наранихте ли Джеръм? — попита тя.
— Кой е Джеръм?
— Настойникът ми. Живея при него. Наранихте ли го?
— Не толкова, че да не може да се оправи. Но нека се върнем на темата, която ме интересува: сигурен съм, че нямаш представа къде се намираш и защо си тук.
Тя му хвърли преценяващ поглед и поклати глава.
— Е, със сигурност не сме в Германия. Турбовитловият самолет не може да прекоси океана. И не може да те пренесе обратно във времето — например в трийсетте години на миналия век — каза тя и огледа свастиките по стените с присвити от погнуса устни. След което спокойно продължи: — Полетът ни отне приблизително два часа и половина. Според мен това означава, че се намираме някъде в дълбокия Юг.
— А защо не някъде на север? — подхвърли мъжът, очевидно объркан от тези разсъждения.
— Говориш с южняшки акцент — отвърна тя, сведе поглед към краката си и добави: — А подът е покрит с червена глина. В Джорджия сме или може би в Алабама.
Обърканото изражение на мъжа се стопи и чертите му се вкамениха.
— Ти ставаш за детектив.
— И други са ми го казвали. И така, какво искаш?
— От теб нищо.
— Това означава ли, че искаш нещо от хора, които са свързани с мен?
Мъжът кимна.
— Искаш ли да отгатна?
— Защо не? — сви рамене той. — Явно те бива в умозаключенията.
— Цветът на косата ти не отговаря на този на очите. Лицето ти е твърде старо за такава коса, което означава, че я боядисваш. От петната по ръцете ти може да се заключи, че наближаваш шейсет. А униформата ти е скроена като тази на шефа на СС Химлер, гадината, която построи концлагерите. Поздравления! Това си е за гордост.
След тези думи почти чу как дишането на онези зад гърба й се ускорява, но изражението на мъжа срещу нея остана непроницаемо.
— Не — поклати глава той. — Имах предвид хората, които са свързани с теб. Моля за малко повече детайли.
— Да споделя с теб информация, която няма как да получиш от другаде? — изгледа го тя. — Не, няма да стане.
— Ти си невероятна, бе. Не съм го очаквал.
— А какво си очаквал? Може би някоя смотана бъзла, която ще се напишка от страх само като те зърне? Не че мен не ме е страх. Отвлякохте ме, много сте, при това въоръжени. Тук съм изцяло във вашата власт. Освен това сте изпълнени с омраза, която ви замъглява разума. Трябва да съм идиотка, за да не се боя от такива хора. Това обаче не означава, че ще ви помогна, защото няма да го направя!
— Всъщност не искам да правиш нищо, госпожице Гети.
— Не съм впечатлена, че ми знаеш името. Всеки може да го научи.
— Познато ли ти е името Сали Фонтейн?
— Не.
— А името Джесика?
Джули не отговори.
— Мълчанието та е повече от многозначително.
— Добре — въздъхна Джули. — Какъв е планът? Мен срещу нея? Няма как да стане.
— За твое добро би трябвало да се надяваш да стане.
— Това не зависи нито от мен, нито от теб. А всъщност не зависи и от нея.
— Значи признаваш, че познаваш Джесика?
— Нищо не признавам — тръсна глава тя. — Но ще ми позволиш ли един въпрос?
Изчака го да кимне и изстреля:
— Мислиш ли, че тази Сали Фонтейн всъщност е споменатата Джесика?
— Не мисля, а го знам със сигурност.
— Ти откъде я познаваш?
— Преди време тя беше сред най-верните ми последователи.
— Е, това вече са пълни глупости!
— Откъде знаеш? — вдигна вежди мъжът. — Или може би правиш безпочвена догадка?
Джули поклати глава, но не отговори.
— Не ми изглеждаш притеснена. Повечето хора, включително и възрастните, биха се стреснали от отвличане под дулото на оръжие.
— Не ми е за пръв път.
— Наистина ли? — скептично я изгледа той.
— Наистина. Последният, който ме отвлече, беше един войнствен саудитски принц, който за малко не ме уби.
— А защо не го е направил?
— Освободиха ме едни мои приятели.
— Това няма да се случи сега.
— Никога не казвай никога. Освен това ти нямаш намерение да ме освобождаваш.
— Защо?
— Не си криеш лицето — тоест мога да те идентифицирам. Следователно няма да ме освободиш.
— Ще видим — отвърна мъжът. — Или, както ти каза преди малко, никога не казвай никога…
— Защо ти е Сали Фонтейн?
— Обясних ти, тя беше сред най-верните ми последователи.
Джули презрително изсумтя.
Мъжът извади една снимка от джоба си.
— Може би ще познаеш приятелката си — показа й я той.
Беше снимка на момиче в тийнейджърска възраст, застанало до по-младата версия на този мъж, отново облечен в есесовска униформа. Един поглед й беше достатъчен, за да установи, че момичето е Джесика Рийл, както и нещо друго.