— Трябва да се появи с теб. И без проследяващи устройства. Никакво оръжие. Доколкото си спомням, доста те биваше с ножа…
— Къде да дойда?
— Да дойдете — поправи я Дайкс. — Ти и Лора.
— Кажи ми, Леон.
— Не си изпускай нервите, Сали. Това е нежелателно. Все още не разбирам как успяваше да се контролираш преди време, когато беше съвсем млада. Вероятно всичко е било късмет, а?
— Дай ми инструкциите.
Няколко минути по-късно Рийл беше принудена да признае, че те са сложни и добре обмислени.
Редовен полет до Атланта, после малък самолет до Таскалуса. От там трябва да вземат автобус до някакво още по-малко градче. На паркинга пред единствения супермаркет в града ще ги чака кола с ключове на таблото и по-нататъшни инструкции в жабката. Появяват се на посоченото място, откъдето ще ги поемат за крайната дестинация.
— Имай предвид, че съм се родил тук — предупреди Дайкс. — Познавам всяка пътечка и всяко камъче. Местната полиция е в джоба ми. Служителите й са мои последователи. Притежавам целия град.
— Силно се съмнявам в това.
— По време на криза хората търсят спасители навсякъде — отвърна Дайкс. — А аз мога да им дам каквото искат — ред, сигурност, работа. Имаме амбицията да се разширим и в други части на страната. Нашите групи купуват цели градове в Средния запад и двете Дакоти. Обстановката там е отлична платформа за уникалните ни идеи.
— Искаш да кажеш, за тежкото ви заболяване?
— Хората съвсем не го виждат по този начин.
— Така мислиш ти. Но със сигурност грешиш.
— Както и да е. Когато пристигнеш тук, ще бъдеш изцяло под моя власт.
— Което означава, че нямаш намерение да освобождаваш Джули.
— Давам ти думата си, Сали.
— Твоята дума не означава нищо.
— Тогава защо изобщо ще идваш?
Рийл направи малка пауза, за да се овладее.
— Защото не искам да постъпиш с нея по начина, по който постъпи с мен!
— Е, скоро ще разберем дали е така. Много скоро. — След тези думи й обясни къде точно ще се осъществи срещата и затвори.
Рийл погледна листа с указанията. След това извърна глава към Роби, който отново беше изслушал целия разговор.
— Това усложнява ситуацията — подхвърли тя и потупа с пръст листа.
— Но не е изненадващо — отбеляза Роби. — Едва ли си очаквала всичко да бъде просто и ясно.
— Явно има за цел да направи нещата невъзможни.
— Но те не са такива — поклати глава Роби.
Рийл отново погледна записките си и внезапно се усмихна.
— Не са, разбира се — кимна тя. — Помниш ли Джалалабад?
— Как мога да го забравя? Решила си да използваме същия начин, така ли?
— Да — каза Рийл, без да вдига глава от записките. — Тук виждам поне три възможности.
— Аз също. Но ще се наложи да тръгна по-рано.
— Разузнаването е важно — замислено промълви тя. — Със сигурност ще ти трябва прикритие, защото му вярвам, че държи целия район под контрол.
— С един куршум два заека, Джесика.
— Много добре те разбирам — възбудено отвърна тя.
— Приберат ли те веднъж, край на всякакви комуникации — предупреди той.
— Изпуснеш ли ме, значи сме загубени.
— Не планирам да те губя — отвърна Роби и почука по дървения плот на масата. — А Лора?
— Това е моя грижа.
— Наистина ли?
— Наистина.
43
Два дни по-късно Рийл се качи на самолета за Атланта в компанията на млада жена. Приземиха се след около час и четирийсет минути и след известно време вече бяха на борда на малък турбовитлов самолет, който ги пренесе до Таскалуса — дома на Алабамския университет. От там се прехвърлиха на автобус, който след около осемдесет километра в югозападна посока ги остави в малко населено място с една-единствена улица и няколко магазина. На паркинга на супермаркета ги чакаше ръждясал плимут фюри с ключове на седалката и карта в жабката.
Следвайки указанията на картата, те пътуваха още около час до кръстовище, където ги чакаше черен ван с работещ двигател.
Двете жени слязоха от плимута, преметнали на гръб малките си раници. В същия миг задната врата на вана се отвори и от него изскочиха петима мъже, които насочиха пистолети към тях.
Заповядаха им да се качат в товарния отсек, в който нямаше седалки. Раниците им бяха подложени на обстойна проверка, а след това захвърлени. После им заповядаха да свалят дрехите си.
В подплатата на блузата на младата жена откриха тънка жичка със заострени краища. Един от мъжете я изтръгна, вдигна я пред очите й, а след това я изхвърли от колата.
Дрехите им имаха същата съдба. Вместо тях им заповядаха да облекат оранжеви гащеризони и да обуят маратонки. После изтръгнаха ластика от косата на Рийл, подложиха го на кратко изследване, а след това й го подхвърлиха обратно.