Преди да извади папката и снимките, надникна към улицата. Преследвачът не се виждаше, но беше някъде наблизо. Тя усещаше присъствието му.
Остави настрана снимката на майката и насочи вниманието си към момичето. Клеър Кашън. Според информацията беше на петнайсет, родена през март. Учеше в училище, носещо името „Сидуел Френдс“. Продължи да чете. „Сидуел“ се оказа основана от квакерите смесена гимназия, разположена в комплекс от хубави сгради. Докладът съдържаше необходимите детайли. Оказа се, че квакерите са религиозна група, която се гордее със своята вяра в ненасилието. Доста глупав принцип за основаване на религия, помисли си Чанг-Ча. Никой не може да изключи насилието, защото то често се оказва необходимо. А когато повечето религии го използват рутинно, онези, които не го правят, са под постоянната заплаха от унищожение.
Тя продължи да чете, като от време на време поглеждаше през прозореца. Преценяваше фактите, преди да ги запечата в главата си. Но скоро се разсея и започна да мисли за други неща.
По всичко личеше, че „Сидуел Френдс“ е много престижно място, където учеха деца от известни фамилии. След отличното образование там много от тях отиваха в елитни университети. Като Харвард, за който беше чувала, и Станфорд, за чието съществуване не знаеше. Беше посещавала Близкия изток, където момичетата в някои държави не получаваха никакво образование. Явно тамошните власти бяха решили, че не си заслужава да обучават момичетата, но Чанг-Ча смяташе, че те струват повече от момчетата.
Момичетата в Северна Корея получаваха образование с изключение на онези, които бяха в трудовите лагери. В „Йодо“ тя ходеше на училище не за знания, а само за да се научи да смята, да пише и да признава греховете си. Много скоро след това я изпратиха на работа в мината.
Докато разглеждаше хубавите сгради на „Сидуел Френдс“, в душата й потрепна някакъв копнеж.
После се прехвърли на момчето, Томас-младши. Той учеше в „Сейнт Олбънс“. Според папката това беше името на първия британски мъченик свети Олбън. Сградите бяха от камък и приличаха на замъци. Прекрасни сгради, в които за разлика от „Сидуел Френдс“ се учеха само момчета.
Булдогът беше символът на „Сейнт Олбънс“. Чанг-Ча никога не беше гледала куче, но дори да беше получила този шанс, нямаше да знае какво да прави с него.
В „Йодо“ имаше една хрътка, която се навърташе зад оградата. Веднъж тя беше успяла да я зърне. Стори й се грозна и мръсна, също като нея. Това спомогна за особените отношения, които се установиха между тях. Веднъж, когато се озова зад оградата, за да събира дърва, кучето тръгна след нея и близна ръката й. Тя подскочи и го удари, защото възприемаше всяко докосване като предвестник на брутално нападение. То изскимтя и седна на задните си части с увиснал език. Отворената му уста сякаш се смееше. В големите му очи проблясваха палави искрици.
При следващото й излизане за дърва кучето отново беше там. Този път тя му протегна ръка, за да я оближе. Нямаше какво да му даде, никаква храна. Но и да имаше, не би му я дала. В лагера нямаше човек, който да сподели храната си с куче. Това би било все едно да сподели кръвта и сърцето си. Но тя му позволи да близне ръката й, а след това го погали по главата. Това, изглежда, му хареса.
Чанг-Ча изобщо не чу изщракването на пушката. Но чу изстрела, последван от остро квичене. Кръвта на кучето опръска лицето й, а тялото му се строполи в краката й. Някъде отдалече долетя тържествуващият крясък на пазача, който беше стрелял.
Тя видя как животното потръпна един-два пъти, после застина. Кървавото петно на гърдите му бързо се разширяваше, а езикът му увисна. Чанг-Ча се обърна и побягна. Пазачът продължаваше да се смее. Ако в онзи миг знаеше как би могла да го убие, със сигурност щеше да го направи.
Прибра листовете обратно в папката, напълни една купичка с ориз и започна да се храни, отпивайки малки глътки чай. Ядеше ориза бавно, едва ли не зрънце по зрънце. В един момент вдигна глава и погледна през прозореца.
Мъжът беше там, застанал на ъгъла. Не беше с униформа, но си личеше, че е военен. Може би защото беше забравил да си събуе войнишките ботуши. А може би защото косата му се беше слегнала от носенето на фуражка.
Беше ясно, че я следят. Но не беше ясно защо.
Чанг-Ча имаше няколко предположения, които биха отговорили на този въпрос. Но нито едно от тях не беше добро за нея. Нито едно.
Просто такъв беше животът в тази страна.
45
— Погрижи се да не ни безпокоят — каза Дайкс на мъжагата в черна униформа, заел позиция в дъното на коридора. Единствената врата зад гърба му водеше към малка спалня.