— Арестувахме толкова много от тях, че със сигурност ще разкрием още доста престъпления.
— Желая ви успех в това начинание.
— Нуждаеш ли се от нещо, Джули? — попита тя със загрижен поглед.
Момичето поклати глава.
— Радвам се, че Джеръм е добре.
— Извадил е късмет. Главата му се е оказала доста по-дебела, отколкото са си мислели тия боклуци. Все още е в болницата, но докторите ме увериха, че ще се оправи. Ще те приберем с първия служебен самолет.
— Доста съм изостанала с домашните — рече Джули.
— Нищо не впечатлява днешните млади — подхвърли Ванс към Роби.
Джули стрелна с поглед Шепърд и се обърна към Рийл.
— Къде е истинската ти дъщеря?
— Не знам — тихо отвърна Рийл, забила поглед в дланите си. — Дадох я за осиновяване преди много време.
— Защо?
— Защото аз самата бях още дете и нямах работа. А онази, която ми предложиха по-късно, не се връзваше с отглеждането на деца.
— Ясно — кимна Джули.
Рийл се изправи и се обърна към Шепърд.
— Ще ти бъда вечно задължена, Лесли — промълви тя.
— Шегуваш ли се? — изгледа я жената и пое протегната й ръка. — Това беше чест за мен!
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Рийл, обръщайки се към Ванс.
— Мога ли да ти откажа? — сви рамене тя.
— Искам да щракна една-две снимки.
— На какво?
— Ела, ще ти покажа.
Роби ги изчака да напуснат стаята и погледна изпитателно Джули.
— Сигурна ли си, че всичко е наред? Наистина ли не ти направиха нищо лошо?
— Наистина. Отнесох един-два шамара, но нищо повече. Това обаче нямаше да продължи дълго. Главатарят им беше пълна откачалка. — Момичето се премести по-близо до него. — Ти знаеше ли, че Джесика няма представа къде е дъщеря й?
— Не. Доскоро изобщо не знаех, че има дъщеря. Никога не беше споменавала за нея.
— Дали съжалява, че я е дала за осиновяване?
— Не знам — сви рамене Роби. — Повечето майки съжаляват, нали?
— Някои от тях просто нямат избор — промълви тя. — Като мама. Но тя винаги е искала да ме прибере. — Помълча известно време и тръсна глава. — Според мен Джесика съжалява.
— Мисля, че си права — отвърна той и я прегърна през раменете. — Джеръм ще се радва да се върнеш при него.
— Това няма ли да ти стане навик?
— Кое?
— Да ме спасяваш.
Тя очевидно се шегуваше, но Роби сбърчи вежди.
— Искрено се надявам да не се случва повече, Джули — каза той. — На всичкото отгоре беше забъркана по наша вина.
— Но се оправихме, нали?
— Не бива да разчитаме на това — отвърна Роби. Понечи да добави още нещо, но изведнъж млъкна и се втренчи в жената, която се беше изправила на прага.
Заместник-директор Аманда Маркс се усмихна и пристъпи към тях.
— Ти трябва да си Джули — каза на момичето тя. — Благодарение на една твоя приятелка знам доста неща за теб.
— Джесика? — погледна я Джули.
Маркс кимна.
— Докладваха ми, че всичко е минало добре.
— Точно така — отвърна Роби. — Благодаря за помощта.
— Почти никога не получавам такива възможности.
В стаята се появи Рийл, следвана от Ванс. Първата изглеждаше облекчена, а втората — откровено доволна.
— Благодаря ти — рече Рийл и стисна ръката й. — За мен това означава много.
— Надявам се да се получи.
— О, няма как да не се получи. Бих искала да довърша всичко, госпожо. Разбира се, ако разрешите…
— С удоволствие разрешавам, агент Рийл.
— За какво говорят? — обърна се Джули към Роби.
— Не съм сигурен — призна той.
— Хей, Роби? — подвикна Рийл. — Искаш ли да се включиш?
— В какво? — погледна я с недоумение той.
— Ела, ще ти покажа.
— Върви — смушка го Джули. — После ще ми разкажеш.
Роби се надигна и хвърли въпросителен поглед към Рийл.
— Накъде?
— Съвсем наблизо. Ще вземем някоя кола, но първо трябва да позвъня на един телефон.
— Само на един?
— Да. Когато знаеш към кого да се обърнеш, и един разговор стига.
48
Навън валеше. Дори в килията можеше да се чуе трополенето на дъждовните капки по покрива на затвора. Ърл Фонтейн чуваше и свиренето на вятъра. Именно то го накара да се сгуши в леглото. Беше доволен, че всичко свърши. Вече можеше да умре като щастлив човек. Е, това би мото да се случи и по-късно. Имаше легло, покрив над тавата, лекарства против болката и храна три пъти дневно — макар и под формата на течности. На всичкото отгоре си имаше и привлекателна лекарка. Животът му съвсем не беше лош.
Погледна към леглото, доскоро заемано от Младши. На лицето му се появи доволна усмивка. Така и не му стана ясно как кретен като Младши беше избил куп народ, без да го хванат. Ърл само трябваше да се обади на своя „приятел“ и големият Албърт мушна нож в леглото му. Съдбата на Младши беше решена в момента, в който пръстите му докоснаха дръжката. Албърт беше получил подробни инструкции — да го сграбчи, притискайки ножа в ръката му, да се престори, че се бори с него, и да види сметката на малкия гадняр.