В това Албърт го биваше. За него убийството беше като дишането. Дали са му възложили да ликвидира и Сали? — запита се Ърл. Надяваше се, че е така. И че тя вече е мъртва.
Изпусна една доволна въздишка и затвори очи. Дъждът продължаваше да се лее. Поспа известно време. Кратката дрямка преди приемането на лекарствата винаги му се отразяваше добре.
Една ръка разтърси рамото му.
— Ърл? — прозвуча напрегнат глас. — Ърл?
Той бавно отвори очи. Тъкмо сънуваше хубавата лекарка. Прекрасен сън. Тя беше гола и здраво завързана, а той се готвеше да…
— Какво? — примигна Ърл и бавно се претърколи по гръб. Над него се беше надвесило познатото лице на санитаря. — Какво има? Дойде ли време за лекарствата ми?
Той погледна големия часовник на стената. Беше спал едва час, до приемането на лекарствата имаше още много време. Старият затвор се тресеше под напора на вятъра.
— Защо ме будиш, момче? — направи гримаса Ърл. — Все още е рано за инжекциите.
Беше недоволен, че му прекъснаха хубавия сън. Клепачите му бавно започнаха да се затварят.
— Не става въпрос за инжекциите, Ърл — отново го разтърси санитарят. — Имаш посетител. Всъщност посетители…
— Какви посетители посред нощ, момче? — примигна Ърл. — Нещо си се объркал. Не знаеш ли, че след мръкване посещенията са забранени?
— Те вече са тук.
— Кои?
— Те — отвърна санитарят и махна към вратата.
Ърл погледна натам и сърцето му почти спря.
На прага стояха Джесика Рийл и Уил Роби. С мокри коси и подгизнали дрехи.
Ърл зае седнало положение толкова бързо, че тръбичките на системата се преплетоха.
Санитарят ги оправи и се дръпна встрани. Погледна намръщеното лице на пациента, после се обърна да огледа и неканените гости.
— Аз… — запелтечи той. — Ами заповядайте…
После бързо се оттегли.
Рийл направи крачка напред, следвана от Роби.
— Сали? — дрезгаво подхвърли Ърл с насилена усмивка. — Какво правиш тук, момиче?
— Дойдох да се сбогуваме, Ърл.
— Вече го направи! Но се радвам да те видя отново.
Рийл пропусна тези думи покрай ушите си и направи крачка към него.
— Искам да ти покажа нещо — каза тя и му поднесе снимката, която извади от джоба си. — Вярвам, че ще го познаеш, въпреки че е малко блед.
Ърл протегна треперещата си ръка да поеме снимката. След което хлъцна от изненада.
— Мисля, че се казваше Албърт — небрежно подхвърли Рийл. — Той е мъртъв, разбира се, но все пак би трябвало да го разпознаеш.
— Как е умрял? — немощно попита Ърл.
— О, забравих да ти кажа. Аз го убих. Счупих му врата. Стана доста лесно за такъв едър човек. Това беше добре за мен, защото ми предстоеше да се разправя и с няколко фалшиви нацисти.
— Ти си го убила?! — смаяно зяпна Ърл. — Него?!
— Май пропуснах да ти кажа с какво се занимавам в момента, Ърл. В името на американския народ прочиствам света от боклуци като Албърт. И като този мръсник.
Втората снимка изскочи от джоба на якето й и плавно се приземи върху корема на Ърл. Той я вдигна с треперещи ръце и посивяло лице.
— Още едно твое приятелче, нали? Леон Дайкс. Отдавна не го бях виждала, но той настоя за нова среща. Може би ме е видял случайно, когато идвах да те посетя предишния път. Светът наистина е малък!
— И него ли уби? — вдигна глава Ърл.
Ръцете на Рийл описаха кръг във въздуха, после рязко се разделиха.
— Много ефективна хватка, водеща до мигновена смърт. Но преди да умре, Леон ме помоли да ти пратя много поздрави. Съжалявал, че планът ти се провали.
Ърл рязко пусна снимката, сякаш беше змия, която се готви да го ухапе.
— Не знам за какво говориш — изломоти той.
— Знаеш, Ърл. Не бъди толкова скромен. Плана ти наистина си го биваше, повярвай ми. А аз не съм от хората, които често правят комплименти.
— Нищо не разбирам. Ако няма друго, мисля да подремна още малко.
— Дрямката ти ще почака.
— Защо? — гневно попита той, успял да си върне самообладанието. — Ако имаше друго, щеше да доведеш и ченгетата. Но какво всъщност могат да ми направят? Да ме арестуват? Или да ме вкарат в пандиза? — Тялото му се разтърси от презрителен смях, който премина в продължителна кашлица.