— Не. Без полиция. Без нови обвинения. Защото и старите са достатъчни.
— Хайде, изчезвай. Имам нужда от почивка.
— Но ти се справяш добре. Изглеждаш много поздрав от преди.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — надигна се в леглото той. — Имам рак в последен стадий. Няма как да стана по-здрав.
— Може би си прав, но има и още нещо — отвърна Рийл и махна с ръка вдясно от себе си.
Ърл се обърна и видя лекарката, която крачеше към леглото му.
— Благодаря, че дойдохте, доктор Андрюс — любезно каза Рийл.
— Удоволствието е мое — пресилено се усмихна жената. — Всъщност не бих искала да пропусна това.
— Обясних на доктор Андрюс каква точно е била ролята й за нашата последна среща — добави Рийл, обръщайки се към Ърл. — И как това доведе до милото посещение на стария ти приятел Леон Дайкс и неговите откачени неонацисти.
— Да, беше наистина впечатляващо, господин Фонтейн — рече доктор Андрюс. Но от изражението й личеше, че много иска да извади пистолет и да му пръсне мозъка.
— Нямам представа какви ги дрънкате двете! — изръмжа Ърл. — Никаква представа!
— Нека опитам да ти изясня нещата — каза Рийл. — Но преди това ще дам думата на доктор Андрюс, която има страхотни новини за теб.
— Какви новини? — недоумяващо попита Ърл.
— Действително имате рак в последен стадий, но скорошните изследвания сочат, че състоянието ви е стабилизирано — спокойно обяви лекарката.
— Какво означава това, по дяволите?
— Означава, че можете да напуснете болничното отделение и този затвор. Ще бъдете преместен в единична килия, където ще изчакате изпълнението на присъдата си.
— Не могат да ме екзекутират! — прошепна с пребледняло лице Ърл.
— За съжаление, това е вярно — усмихна се Андрюс. — Но могат да се грижат за вас на място, въпреки че няма да е приятно, колкото тук. Главно защото правилникът категорично забранява да виждате други хора освен персонала на затвора.
— Не! Не можете да ми причините това!
— Напротив, можем — обади се един глас.
В отделението се появи мъж в цивилен костюм, придружаван от четирима едри надзиратели.
— Тоя пък какво търси тук, мамка му? — възкликна Ърл.
— Директорът на това приятно място и неговите служители ще се погрижат за незабавното ти прехвърляне обратно в затвора „Холман“ — обясни с равен глас Рийл.
Зад прозорчето с решетки блесна ослепителна мълния, последвана от гръмотевица.
— Изнесете го направо с леглото — нареди директорът на надзирателите. — Специалният автомобил вече чака.
— Не можете да направите това! — проплака Ърл. — Не можете!
— Разкарайте го от тук! — повиши глас директорът. — Веднага!
Надзирателите откачиха от стената белезниците и затикаха леглото към вратата въпреки крясъците на Ърл. Миг по-късно се захлопна тежка метална врата и Ърл Фонтейн вече го нямаше.
Рийл се обърна към директора и Андрюс.
— Благодаря ви — прошепна тя.
— Не, аз ви благодаря! — най-после даде воля на чувствата си лекарката. — Само като си представя, че този мръсник ме подведе да извърша толкова ужасни неща… — Гласът й заглъхна.
— Права сте — добави с въздишка директорът. — Истина е, че не можем да го екзекутираме, но в замяна на това имаме възможност, в рамките на закона, разбира се, да му вгорчим оставащите дни. И ще го направим! — След тези думи той се обърна и напусна болничното отделение.
— Наистина не повярвах на ушите си, когато ми се обадихте — каза след продължително мълчание Андрюс. — Бях убедена, че помагам на един баща да открие дъщеря си. Но трябваше да се досетя, че Ърл Фонтейн не го е грижа за такива неща.
— Той е заблудил куп народ — каза с въздишка Рийл.
— Но повече няма да го прави — добави Роби.
— Точно така, повече няма да го прави.
Благодариха още веднъж на Андрюс и напуснаха затвора.
— По-добре ли се чувстваш? — попита Роби, след като стигнаха до колата на бегом под проливния дъжд.
— Ако трябва да съм откровена, не чувствам абсолютно нищо — отвърна Рийл. — Може би така е най-добре.
Роби включи на скорост и напусна паркинга на затвора в Алабама. Ърл Фонтейн остана в миналото. Завинаги.
49
Северна Корея не разполагаше с обект като Бърнър Бокс. Нямаше средства за него. Никоя страна в света не можеше да харчи колкото американците за отбрана или вътрешна сигурност. Но Чанг-Ча беше убедена, че родината й компенсира липсата на средства с човешки усилия и всеотдайност.