Тя тичаше по улиците на Пхенян, докато остана без дъх, и въпреки това не спря. Поддържаше формата си в една голяма спортна зала, собственост на Държавна сигурност. Тренировките по стрелба се провеждаха дълбоко под земята в специални стрелбища. Там работеше върху прицела си, бързината на реакцията и механиката на стрелбата с всички видове оръжия. Пак там усъвършенстваше уменията си в ръкопашния бой, изправена срещу много по-силни и едри мъже. Част от тези умения бяха влезли в действие в Румъния, където неутрализира Лойд Карсън.
Но тренировките й не бяха само физически. Говореше свободно английски и още три чужди езика.
В две неща обаче беше ненадмината: желязното самообладание и бойните изкуства. Нямаше мъж, който да може да я победи в тях. Това беше непосилно дори за няколко мъже едновременно. Дължеше го на лагера, където оцеляването беше възможно единствено с цената на титанични усилия. Но понякога дори те не бяха достатъчни. В лагера никой не беше в състояние да съхрани човешкия си дух. С изключение на Чанг-Ча. Тя беше постигнала невъзможното. Благодарение на умението си да мисли с десет хода напред. Правило, което важеше с пълна сила и при бойните изкуства — надиграваш противника не само физически, но и психически.
Нейният отдел беше положил много усилия и изразходвал много време и пари, за да развие качествата, благодарение на които тя успяваше да победи по-силни противници. Те представляваха комбинация от оригинална тактика, превъзходни бойни умения и безценна способност да поема рискове, чрез които се измъкваше от безнадеждни ситуации, за да стигне до победата. Вече ги беше демонстрирала при конфронтацията си с управителя на лагера и цялата му банда гардове. Едно превъзходно сливане между тяло и дух.
Чанг-Ча се прибра у дома уморена, но доволна. Уменията й бяха на висота. Даваше си ясна сметка, че й предстои да се изправи срещу най-добрите охранителни екипи в света. Тайните служби на САЩ имаха репутацията на непробиваеми. Агентите, които служеха в тях, бяха готови да умрат за хората, които пазят. Но все пак не бяха непробиваеми, щом като в миналото имаха провали. При всички случаи обаче й предстоеше най-голямото предизвикателство в живота.
Докато поглъщаше обичайната порция ориз и горещия чай, тя слушаше кънтри музика на айпода си, подарък от Великия вожд. После надникна през прозореца в очакване да зърне онзи, който я дебнеше вече няколко дни наред. Той беше на мястото си. Изглежда, изобщо не се интересуваше дали тя ще го забележи или не. А това беше красноречиво.
Една корейска поговорка гласеше, че съюзите са крехки като лед в горещ летен ден.
Чанг-Ча напусна апартамента и се качи в колата, която беше десетгодишна, но все още добра. И най-главното, нейна. Разбира се, докато не решат да й я отнемат — нещо, което можеше да се случи по всяко време. Или по-скоро веднага, ако се провалеше в предстоящата мисия.
Тя се насочи към покрайнините на Пхенян. Изобщо не се изненада от черния седан, който се появи в огледалото за обратно виждане. Караше бавно, доста под разрешената скорост. Защото не бързаше за никъде и нямаше намерение да бяга от преследвачите си в черната кола.
Целта на пътуването й беше една планинска местност в провинция Южен Хамгьонг, прорязана от коритото на река Ипсок. Разстоянието до там беше малко повече от сто километра.
Официалното наименование на мястото беше Куан ли-со №15. Но повечето хора го наричаха „Йодо“. Беше й безразлично дали му казват трудов лагер, концлагер или наказателна колония. Защото крайната цел беше една и съща.
Едни хора да отнемат свободата на други хора.
Но за нея това място беше дом в продължение на години.
Подобно на всички концлагери, „Йодо“ беше разделен на две зони: една за тотален контрол, чиито обитатели никога нямаше да излязат от там, и втора — революционна, където затворниците се наказваха и превъзпитаваха с евентуалния шанс някога да бъдат освободени. Лагерът беше разположен на площ от около триста и осемдесет квадратни километра, в която бяха настанени около петдесет хиляди затворници. Оградите с електрически ток и над хилядата надзиратели имаха грижата никой от тях да не напусне по своя воля.
Чанг-Ча не вярваше, че в „Йодо“ има корупция. Надзирателите си вършеха работата с варварска наслада. Поне по нейно време беше така. И до ден-днешен тя беше единствената затворничка, освободена от зоната за тотален контрол. Но на висока цена. Може би по-висока от онази, която би платила при опит за бягство.
Днес беше тук именно за да прогони тази част от живота си. Е, това беше вярно само донякъде. Бе получила официално разрешение да посети лагера. Вероятно защото го изтълкуваха като желание да се поклони пред хората, които й бяха подарили свободата срещу безрезервна служба на родината. После тя убеди властта, че има и друга причина и че тя е идеалният изпълнител на плановете, свързани с нея. Нямаше гаранции, че ще получи разрешение, но все пак го получи. Официалните документи бяха във вътрешния й джоб. С височайшите подписи, срещу които никой не можеше да възрази.