Паркира в близост до портала. Отпред я чакаше управителят на лагера в компанията на двама надзиратели. Чанг-Ча познаваше този човек много добре. Той беше управител и по нейно време.
Мъжът я посрещна с почтителен поклон. Тя му отвърна със същото, без да отделя поглед от набръчканото му, обгоряло от слънцето лице. През по-голямата част от живота си беше мечтала да го убие и той го знаеше. Сега обаче беше безсилен да й причини каквото и да било. Макар че начинът, по който разтегна устни в озъбена усмивка, показа, колко би се зарадвал, ако някой ден я върнат обратно при него.
— За нас е чест да те видим тук, другарко Ии — любезно подхвърли управителят.
— Великият вожд ви изпраща своите най-сърдечни поздрави, другарю До — отвърна Чанг-Ча, за да изтъкне къде се намира на този етап от живота си.
Клепачите на До зад очилата с дебели лещи замигаха усилено.
— Радвам се от сърце на успехите, които си постигнала, другарко Ии — насилено се усмихна той и любезно махна към портала.
От пребиваването й тук бяха изминали доста години, но почти нищо не се беше променило. Затворниците спяха в същите колиби със сламени покриви. Чанг-Ча надникна в една от тях. Вместо легла там имаше дъски, покрити с одеяла. Четирийсет на брой, натъпкани в прекалено тясното помещение. Колибите не се отопляваха и не се почистваха. Това ги правеше истински развъдници на болести. Преди време тя беше чула мнението на управителя на лагера по този въпрос. Според него постоянните епидемии спестявали на държавата доста патрони.
Спря пред друга колиба. Именно тук беше живяла в продължение на години. Стрелна с поглед До, който очевидно помнеше този факт.
— Наистина си стигнала далече — подхвърли той с широка, но фалшива усмивка на загорилото си лице.
Чанг-Ча знаеше, че е от чистокръвно потекло, отдавнашен член на партийния елит. Близките отношения на дядо му с Ким Ир Сен бяха осигурили огромни привилегии за цялото му семейство, а лично за него това означаваше да бъде Бог, разполагащ с живота на стотици хиляди хора. От него зависеше кой ще живее и — много по-често — кой ще умре.
— Аз все още съм единствената — подхвърли през рамо тя.
— Все още. За теб трябва да е било истинско чудо.
— За вас също! — остро отвърна тя.
Той отново се поклони.
Чанг-Ча го изчака да се изправи.
— Великият вожд е на мнение, че това е позор — обяви тя. — И иска да знае защо не са се поправили повече хора.
Това беше втората награда, която беше поискала и получила срещу разкриването на генерал Пак. Да се появи тук с пълномощията да задава въпроси. Но беше получила и още нещо.
Обърна се да погледне До, който явно не беше подготвен за подобен развой на събитията. Една веничка на слепоочието му запулсира, а ръката, с която намести очилата си, видимо трепереше.
— Така ли мисли Великият вожд? — попита с нестабилен глас той.
Придружаващите го надзиратели отстъпиха крачка назад, сякаш искаха да се дистанцират от него.
Чанг-Ча бръкна в джоба си и извади подписаните и подпечатани документи. До ги пое, намести очилата си и започна да чете.
— Разбирам — промърмори след известно време той и й върна документите. — Великият вожд е изключително мъдър. За мен е чест да изпълня неговите указания.
— Сигурна съм, че е така. Но нека се заловим за работа. Някога живях в зоната за тотален контрол. Не бях от чистокръвните, другарю До. Дори напротив, бях считана за член на враждебната класа. Но стана така, че в момента съм считана за една от най-ценните придобивки на държавата. Тук може би има и други като мен, но те ще бъдат загубени. А Великият вожд не обича загубите.
— Абсолютно си права — усилено закима управителят на лагера. — Кажи ми какво трябва да направя и то ще бъде незабавно изпълнено!
Чанг-Ча го огледа от горе до долу. Беше много по-дребен и слаб, отколкото го помнеше. Но тогава тя беше малко момиченце и той й се струваше великан, от когото зависеше дали ще живее, или ще умре. За разлика от днес, когато До не представляваше нищо.
— Искам да огледам част от враждебно настроените — обяви тя. — Най-вече момичетата.