— Момичетата ли? — смаяно повтори До.
— Да. Великият вожд разбира много добре, че жените са незаменими в някои области, особено там, където мъжете могат лесно да бъдат идентифицирани като потенциални врагове на чужди държави. Разбрахте ли ме?
— Да, да — отново закима До. — Разбрах те много добре.
— Искам да ми покажете най-интересните в това отношение — добави Чанг-Ча.
— Разбира се. Веднага. Лично ще те заведа при тях.
— Сигурна съм в това.
Очевидно не беше разбрал какво означават нейните искания. Той беше жесток, тесногръд и зъл. Но освен това беше повърхностен и суетен. А такива хора не можеха да бъдат съобразителни.
— Много ми се иска да докладвам за отлично сътрудничество от ваша страна — добави тя.
— О, благодаря ти, другарко Ии! Нямаш представа колко много би означавало това за мен.
— Напротив, имам пълна представа.
Тези думи очевидно го извадиха от равновесие, но той бързо успя да се овладее.
— Ъъъ… Какво имаше предвид, като каза най-интересните?
— Имах предвид такива като мен, другарю.
50
Тя прегледа над сто деца на възраст между четири и четиринайсет години. Повечето от тях изглеждаха по един и същ начин — недохранени, мръсни, с празни очи. Отговаряха на въпросите й със запъване, най-често едносрично. Но вината за това не беше тяхна.
— Колко от тези деца са родени тук? — обърна се Чанг-Ча към надзирателя, който я придружаваше.
В очите му се мерна зле прикрита наглост, но очевидно го бяха предупредили да й сътрудничи по всякакъв начин, за да избегне евентуалното наказание отгоре. Той огледа децата равнодушно, сякаш бяха пилета в кланицата.
— Около половината — промърмори той, докато търкаше някакво петънце по оръжието си. — Бяха повече, но голяма част от тях бяха родени незаконно и трябваше да бъдат избити заедно с майките си.
Чанг-Ча си даваше сметка, че образованието на тези деца, ако изобщо имаше такова, беше съвсем оскъдно. Бяха ги отглеждали като скотове и щяха да останат такива до смъртта си. Независимо от искриците в примитивното им съзнание, които искаха нещо повече от живота. На даден етап те щяха да угаснат безвъзвратно, смазани от глада, побоищата и промиването на мозъците. А тя изведнъж изпита чувството, че ако беше останала в „Йодо“ само още един ден, и с нея щеше да се случи същото.
Забеляза в далечината група деца, които пренасяха дърва или носеха пълни с изпражнения кофи. Едно от тях, момиче, се спъна, падна и разсипа кофата си. Надзирателят на групата я удари — първо с палка, а след това и с приклада на пушката си. После подвикна на останалите деца да накажат виновната. Така бяха научени — когато някой от тях допуснеше грешка, наказанието се изпълняваше от всички. Така гневът им се отклоняваше от жестоките надзиратели и се насочваше към провинилите се.
Чанг-Ча остана да гледа случващото се безучастно. Дори със заповедта на Великия вожд в джоба си тя не можеше да се намеси, без да бъде наказана. Правилата в лагерите бяха абсолютно ненарушими и никой не можеше да ги променя.
Тя и не изпитваше желание да прекрати побоя. Защото искаше да види резултата от него. Дори от разстояние забеляза нещо интригуващо.
Пребитото момиче се изправи, избърса кръвта от лицето си и започна да прибира разсипаните изпражнения в кофата с голи ръце. След като приключи, тръгна покрай надзирателите и своите мъчители. Крачеше, без да ги поглежда, заковала поглед право пред себе си.
— Коя е тази лагерничка? — обърна към надзирателя Чанг-Ча.
Той се вгледа в групата и леко пребледня.
— Казва се Мин.
— На колко е години?
— Може би на десет — сви рамене мъжът. — А може би и по-малка. Постоянно създава проблеми.
— Какви проблеми?
Надзирателят се обърна и на лицето му се появи усмивка.
— Мин е една малка упорита кучка. Често я бият, но тя винаги става и си тръгва с гордо вдигната глава, сякаш е победителка. Глупачка!
— Доведи я при мен.
Усмивката на надзирателя се стопи и той погледна часовника си.
— Остават й още цели шест часа работа.
— Доведи я при мен! — повтори Чанг-Ча.
— Вече чухме за теб — озъби се той. — За това, което си направила в „Букчан“!
Но Чанг-Ча безпогрешно долови страха в думите му.
— Имаш предвид, че съм убила няколко корумпирани мъже? — изгледа го тя. — Да, убих ги всичките. И получих благодарност лично от Великия вожд. Знаеш ли какво ми подари? Уред за ориз.
Надзирателят я погледна с дълбоко смайване. Сякаш току-що го беше информирала, че пред вратата й са струпали цяла планина от злато.