— Затова ли си тук? Подозират корупция?
— Тук има ли корупция? — заплашително попита Чанг-Ча.
— Не, не. Няма нищо подобно.
— Надявам се, че казваш истината, другарю. Ще запомня това. А сега ми доведи Мин!
Той се поклони и побърза да изпълни заповедта.
Двайсет минути по-късно Чанг-Ча се озова в малка стаичка, обзаведена само с маса и два стола. Насреща й стоеше момичето, което отказа предложения му стол и обяви, че предпочита да стои права.
Стиснала малките си юмручета, Мин я гледаше предизвикателно. С този поглед е истинско чудо, че все още е жива, помисли си Чанг-Ча.
— Казвам се Ии Чанг-Ча — представи се тя. Рит брах, че ти се казваш Мин. А как е фамилия ти ти?
Мин не отговори.
— Имаш ли близки в лагера?
Мин продължаваше да мълчи.
Чанг-Ча огледа ръцете и краката й. Мръсни и покрити с белези и открити рани. Сякаш цялото момиче беше една зейнала инфектирана рана. Но пламъчетата в очите му нямаше да угаснат от никакви побои — Чанг-Ча беше абсолютно сигурна в това.
— Ядях плъхове — подхвърли тя. — Колкото успявах да хвана. Месото им прогонваше болестите, от които страдаха всички останали в лагера. Благодарение на протеините, които съдържа. Но тогава не знаех това. Научих го много по-късно. Извадих късмет.
Чанг-Ча видя как юмручетата на Мин започват да се разтварят. Но недоверието й остана. Това беше напълно обяснимо. Най-важното правило в лагера гласеше: Не трябва да бягаш, но неофициалното най-важно правило за затворниците звучеше малко по-иначе: Не трябва де се доверяваш на никого.
— Живеех в първата колиба вляво от портала — добави Чанг-Ча. — Но това беше преди много години.
— Значи си била от враждебните — избъбри Мин. — Но защо вече не си тук? — добави с гняв и презрение тя.
— Защото мога да бъда полезна на други хора извън лагера.
— Как? — рязко попита Мин.
Този въпрос съдържаше всичко, на което се надяваше Чанг-Ча. Момичето все още имаше желание да се махне, въпреки че повечето затворници, включително и по-малки от нея, отдавна се бяха примирили, че завинаги ще останат тук. Тъжно, но факт. Всички те бяха загубени.
— Бях малка упорита кучка — отвърна тя.
— И аз съм малка упорита кучка!
— Виждам. Това е единствената причина да седим тук и да разговаряме.
Мин примигна и се отпусна още малко.
— Как мога да бъда полезна и аз? — попита тя.
Да, това е открито предизвикателство, помисли си Чанг-Ча. Но зад него се криеха интелигентност и бърз ум.
— А ти как смяташ? — подхвърли тя.
Мин се замисли. Чанг-Ча почти виждаше напрегнатите процеси в главата й.
— Ти с какво си била полезна? — попита момичето. — Толкова полезна, че са ти позволили да излезеш от тук?
Чанг-Ча едва прикри доволната си усмивка. По всичко личеше, че Мин е на висотата на предизвикателството.
— Обучиха ме за изпълнението на специални задачи.
— Нека обучат и мен.
— Без да знаеш за какви задачи става въпрос?
— Аз мога всичко — отсече Мин. — И съм готова на всичко, за да се махна от тук!
— А семейството ти?
— Нямам семейство.
— Мъртви ли са?
— Нямам семейство! — упорито повтори Мин.
Чанг-Ча бавно кимна и се изправи.
— Ще се върна след една седмица. Подготви се за пътуване.
— Защо чак след седмица?
— Тези неща отнемат време — изненадано я погледна Чанг-Ча. — Документи, формалности.
В погледа на момичето се появи съмнение.
— Ще се върна — увери я Чанг-Ча.
— Но аз може да не съм жива.
— Защо?
— Защото ще знаят какво си намислила.
— И?
— Няма да ме пуснат.
— Имам разрешение от най-високо място. Надзирателите няма да посмеят да те пипнат дори с пръст.
— Но стават нещастни случаи. И не са само надзирателите.
— Другите затворници, нали? — каза Чанг-Ча.
— На тях не им пука за никакви разрешения. Освен това какво имат да губят?
— Живота си.
— Какво им пука? — сбърчи нос Мин. — Това е най-хубавото, което може да им се случи.
Чанг-Ча си даде сметка, че момичето е абсолютно право.
— Тогава тръгваме още днес! — решително тръсна глава тя.
Мин се усмихна. Може би за пръв път в живота си.
51
Чанг-Ча търпеливо попълни формулярите за освобождаването на Мин. По обратния път към Пхенян пътуваха със свалени стъкла, главно защото тя прецени, че ще й бъде трудно да изтърпи цели сто километра вонята, която се разнасяше от момичето. Разбира се, обяснението, което предложи, беше съвсем друго: да подишат с пълни гърди въздуха на свободата.