Отначало Мин не прояви желание да се качи в колата и Чанг-Ча веднага разбра защо — не беше правила това никога в живота си. Вероятно изобщо не беше виждала кола, тъй като в лагера използваха само стари и раздрънкани камиони.
Но когато Чанг-Ча й обясни, че това е най-бързият начин да се махнат от там, тя без колебание скочи в колата и започна да оглежда арматурното табло и седалките с нескрит интерес.
Това е добре, рече си Чанг-Ча. Детето беше успяло да съхрани любопитството и интереса към непознатите неща.
После потеглиха. Чанг-Ча погледна два пъти в огледалото за обратно виждане. Край оградата се бяха струпали затворници, които вероятно се питаха защо и те не могат да бъдат свободни.
Мин обаче гледаше само напред. Нито веднъж не се обърна.
Също като нея преди години. Страхуваше се, че ако погледне назад, веднага ще я върнат обратно. Или че сънят ще свърши и тя отново ще се окаже в лагерния кошмар.
Пристигнаха в Пхенян късно вечерта. Чанг-Ча паркира и поведе Мин към апартамента си. Момичето не пропускаше нищо, покрай което минаваха — от асфалтираните улици до високите сгради, от простите неща като светофари, неонови реклами и автобуси до гледката на хора, които се разхождаха по тротоарите свободно. Сякаш се беше родила отново десет години по-късно.
Мин внимателно огледа блока и попита какво е това.
— Тук живея — кратко отвърна Чанг-Ча.
— С колко души?
— Живея сама. А сега и ти ще живееш с мен.
— Позволено ли е? — учуди се Мин.
— Позволено е навсякъде с изключение на лагерите.
Първата й работа беше да приготви храна. Не прекалено много и не особено разнообразна. Запасите й не бяха нищо особено, но си даваше сметка, че на детето може да му прилошее дори от една по-голяма купа бял ориз. С това се бяха съобразили и хората, които я освободиха преди години. Малка порция проста храна като за начало.
Втората важна работа беше душът. Продължителен горещ душ с много сапун и шампоан.
Чанг-Ча не остави Мин да се изкъпе сама, защото момичето нямаше представа как да се почисти. На много хора би им се повдигнало от мръсотията, която изтече от косата и кожата й, но не и на Чанг-Ча. Вероятно защото беше подготвена. Мин обаче изобщо не се впечатли от черната вода, която изтичаше в канала. Само попита къде отива тя.
— В реката — отговори Чанг-Ча.
Засега това беше достатъчно. За окончателното премахване на напластяваната с години мръсотия щяха да са нужни още доста душове.
После Чанг-Ча застла диванчето в хола с чисти чаршафи. На първо време Мин щеше да спи там. Предварително й беше купила дрехи и обувки, правилно съобразила, че трябва да вземе по-малки номера. Станаха й абсолютно точно, а старите дрипи отидоха в кофата за смет.
Показа й как да си мие зъбите и й каза да не гълта пастата. Изряза й ноктите, под които се беше набила дългогодишна мръсотия, а след това разреса дългата й коса и внимателно я подстрига. Мин стоически изтърпя тези процедури, като от време на време се поглеждаше в огледалото на малката баня.
Чанг-Ча знаеше много добре защо момичето се изучава толкова внимателно — никога досега не беше използвала огледало. И нямаше представа как изглежда. Самата тя все още помнеше как ставаше посред нощ, за да отиде до банята и да се огледа за пореден път.
Предложи на Мин следващата малка порция храна, а след това се зае с многобройните рани. Обработи ги с кислородна вода и мехлем и ги превърза. После я побутна да легне под чистите чаршафи, след като вече я беше преоблякла. На другия ден щеше да я заведе на лекар. Искаше да бъде сигурна, че всичко е наред, защото много лагерници умираха от най-различни инфекции. Това не биваше да се случи с Мин — особено сега, когато беше направила толкова много усилия за нейното освобождаване. По закон затворниците трябваше да бъдат клинично здрави, за да бъдат освободени. Но това беше почти невъзможно и последствията бяха ясни — те никога не напускаха лагера. Именно по тази причина Чанг-Ча написа, че Мин ще бъде прегледана още на другия ден.
Нагласи момичето на дивана и загаси лампата.
Мин въздъхна разочаровано.
— Може ли да светнеш отново? — попита тя.
Чанг-Ча запали осветлението и седна на ръба на дивана.
— Страхуваш ли се от тъмното?
Тя прекрасно знаеше, че в колибите няма ток. По всяка вероятност Мин беше виждала електрическа светлина, но не беше свикнала с нея.
— Не се страхувам — отговори момичето.
— Тогава защо искаш да си на светло?
— За да виждам къде живея сега.