Чанг-Ча остави лампата да свети и се оттегли в спалнята си.
Легна си, но не заспа. Малко неща можеха да я уплашат след всичко, което беше преживяла. Но сега изпитваше страх, тъй като за пръв път в живота си поемаше отговорност за друго човешко същество.
Слушаше равномерното дишане на Мин, която поради малките размери на жилището се намираше само на няколко метра от нея, а и Чанг-Ча беше оставила вратата на спалнята открехната. Питаше се дали момичето вече спи, или продължава да се оглежда, попаднало в един свят, за чието съществуване доскоро не беше подозирало.
Отлично знаеше какво изпитва Мин. Самата тя беше преминала през този емоционален калейдоскоп, но приликите свършваха дотук. Преживяното от нея след освобождаването беше безкрайно далече от ситуацията, в която се намираше Мин.
Надзирателите се появиха в една ранна сутрин. В първия момент тя реши, че ще бъде наказана заради донос. Но причината се оказа друга. Отведоха я при управителя на лагера До — същия човек, с когото се беше срещнала днес. Той й предаде предложението, пристигнало от най-високо място. Едно много изненадващо и неочаквано предложение.
Дали иска да бъде свободна? Това беше въпросът, който й постави До.
Отначало дори не разбра какво означава това. Първата й реакция беше мълчание. Страхуваше се, че това е някаква клопка и ако отвори уста, ще бъде жестоко наказана, а може би дори убита.
Но след това я заведоха в друга стая, където я чакаха няколко мъже и една жена, която за огромна нейна изненада не беше лагерничка.
Никога през живота си не беше виждала жена, която не е лагерничка. Тя търпеливо й обясни, че работи за правителството, а хората начело на държавата се нуждаят от второ поколение затворници, които имат желание да служат на своята родина — разбира се, след като докажат своята лоялност. Младежите, които издържат този тест, ще бъдат прехвърлени на друго място, където ще бъдат нахранени, облечени и образовани. После, след няколкогодишно обучение, ще бъдат готови да служат на Северна Корея.
Желае ли това Чанг-Ча, беше попитала жената.
Все още помнеше очите на мъжете, заковани в лицето й. Всички носеха униформи, но съвсем различни от тези на надзирателите. Гърдите им бяха окичени с лъскави неща в най-различни цветове.
Парализирана от изненада, тя не беше в състояние да отговори.
Мълчанието беше нарушено от мъжа с най-много лъскави дрънкулки на куртката.
— Доведете някоя друга, а тази кучка да бъде натоварена с три пъти повече работа от досегашната! — изръмжа той. — Намалете й дажбата, защото само ни изгуби времето!
Чанг-Ча си възвърна изгубеното дар слово само миг преди надзирателите да я сграбчат.
— Кажете ми какво трябва да правя!
Изкрещя тези думи толкова силно, че надзирателите машинално посегнаха към оръжията си. Явно се опасяваха, че е превъртяла и се готви да ги нападне.
Тишината се проточи цяла минута. Всички присъстващи мълчаха и я гледаха. В очите на човека, който я нарече кучка, проблесна нов интерес.
— Казаха ми, че си твърда малка кучка — каза той. — Въпросът е колко си твърда?
Ударът с опакото на дланта я събори на пода. Но десетгодишната Чанг-Ча светкавично скочи на крака и избърса кръвта от устните си.
— Това е нищо — поклати глава мъжът. — Не си въобразявай, че това те прави твърда.
Чанг-Ча събра кураж и го погледна.
— Кажи ми какво трябва да направя, за да се махна от тук, и аз ще го направя! — отсече тя.
Генералът я изгледа развеселено, но в следващия миг лицето му се вкамени.
— Не обсъждам намеренията си с боклуци — изръмжа той. — Други ще те запознаят с подробностите. Ако не се справиш, никога няма да се махнеш от лагера. Ще ги инструктирам да те държат полужива, за да останеш още десетки години тук. Разбираш ли какво ти казвам?
Чанг-Ча не сваляше очи от лицето му. Съзнанието й беше кристално ясно. Сякаш на мястото на мрака изведнъж се беше появила ослепителна светлина. Даваше си сметка, че това е единственият й шанс да напусне лагера. И беше твърдо решена да се възползва от него.
— След като не обсъждаш нещата с боклуци като мен, кой от тези хора може да ми каже какво трябва да направя, за да се махна от тук? — твърдо попита тя.
Мъжът изглеждаше изненадан от дързостта й, но бързо се окопити и махна с ръка към единствената жена в компанията.
— Тя!
След това се обърна и излезе.
Това беше първата и последна среща между Чанг-Ча и генерал Пак.
Събуди се от тихото проскърцване на вратата. На прага стоеше Мин.
Чанг-Ча се надигна в леглото и очите им се срещнаха. После махна с ръка и момичето побърза да се шмугне под завивката й.