— Това не го виждам в графика — каза той.
— Няма го, наскоро ми хрумна.
— За съжаление, едва ли ще мога да отделя дори един ден — въздъхна той. — През следващите два месеца съм изключително зает, а и гласоподавателите не обичат избраниците им да вземат внезапни отпуски. Освен това ще трябва да говориш със Сикрет Сървис. На тях им трябва време за подготовка. Може би ще изпитат затруднения при една толкова внезапна промяна.
— Вече съм го направила.
— Добре. Да се надяваме, че ще се получи. Но според мен приемаш доста присърце проблемите на Томи. Той се нуждае от време за адаптация, нищо повече.
След тези думи президентът отново посегна към вестника пред себе си.
Елинор въздъхна, понечи да каже нещо, но след това се отказа и потъна в програмата си, която предвиждаше кратка реч пред група сенаторски съпруги, поканени на обиколка из Белия дом.
Кашън не забеляза разочарованието й. Стомахът му се бунтуваше по една съвсем проста причина.
Чувството за вина. Тежко и безмилостно чувство за вина.
Беше дал дума на генерал Пак, че всичко ще протече в съответствие с плановете им. Каза му го в очите. Но сега човекът беше мъртъв. Лично той беше изпратил агенти да го ликвидират, но кореецът ги беше изпреварил със самоубийството си. Като преди това беше помолил да предадат на президента едно кратко, но безпощадно ясно съобщение: „да върви по дяволите!“. На негово място и Кашън би постъпил по същия начин. На всичкото отгоре дойде новината, че осиновените деца на Пак са изпратени в трудов лагер, където най-вероятно щяха да останат до края на живота си.
Аз предадох този човек. Аз го убих. Хладнокръвно и предумишлено.
— Тате, тате!
Президентът тръсна глава и се огледа.
Беше Клеър.
— Исках да погледнеш реферата ми за държавното управление, който трябва да напиша за края на срока — обяви тя.
— Защо мислиш, че разбирам нещо от държавно управление? — отвърна с уморена усмивка той.
— Не мисля така, но мама очевидно е заета — засмя се момичето.
Смехът му накара Елинор да вдигне глава. Той гордо кимна към дъщеря им, която седна на масата и започна да преглежда записките си.
Гордостта в очите му бързо отстъпи място на притеснение, когато в трапезарията се появи Томас-младши, облечен в училищна униформа. Момчето беше напуснало държавното училище, за да се прехвърли в едно от най-престижните учебни заведения в страната. Но промяната очевидно не му се отразяваше добре.
— Здрасти, здравеняко — поздрави го Кашън. — Добре ли спа?
— Не съм никакъв здравеняк — мрачно отвърна момчето. — Най-дребният съм в клас. Дори момичетата са по-високи от мен.
— И по-умни! — добави Клеър.
— Млъквай! — изкрещя Томи.
— Остави го на мира, Клеър — рязко вдигна глава Елинор.
Момичето се усмихна тържествуващо и отново потъна в записките си.
— Аз съм метър и осемдесет и осем, Томи — обади се президентът. — А майка ти е метър и седемдесет и пет. Това означава, че и ти ще бъдеш висок. Бас държа, че след две години ще бъдеш по-висок от сестра си. Трябва ти малко търпение, нищо повече.
Клеър изсумтя, а Томи се намръщи.
— Освен това трябва да живеем още цели три години на това място! — недоволно промърмори той.
— Седем, когато татко спечели повторно — жизнерадостно го поправи Клеър. — Нали, тате?
Президентът не отговори, заковал поглед в сина си.
Елинор пъргаво се изправи, огледа Томи и се зае с обичайните за всяка майка дейности: приглади косата му, оправи яката на ризата и намести възела на вратовръзката.
— Малко си закъснял — меко промълви тя. — Не е зле да побързаш със закуската.
Томи се тръшна на стола и заби мрачен поглед в чинията пред себе си.
Елинор стрелна с поглед съпруга си, но той не реагира. Вече се беше примирила с факта, че поне докато обитават тази резиденция, мъжът й трудно ще може да бъде наречен „всеотдаен съпруг и баща“. Стори го постепенно, не без цупене и скандали, защото разбираше, че той е изправен пред огромни проблеми, злоба и изключително напрежение. Тя често се чувстваше като самотна майка, въпреки че много хора й помагаха.
Появата на момчето принуди президента да мисли за нещо друго.
За семейството си.
Той стана и захвърли салфетката в чинията си.
— Добре ли си? — вдигна глава Елинор.
— Забравих нещо, което трябва да свърша, преди да излетя — отвърна той и с бърза крачка напусна трапезарията.
Елинор отново насочи вниманието си към Томи и след известно настояване успя да го накара да изяде част от закуската. После стана да изпрати децата, които тръгваха на училище с личната си охрана от Сикрет Сървис. Първо щяха да оставят Томи, а след това и Клеър. Разбира се, в компанията на по един агент, който щеше да ги охранява дори в класната стая.