— Какво обичате? — запита кръчмарят, изправен пред високата камина, гдето вреше голямо кафениче.
— Дай… донес конят — нехайно отговори Кръстев, като се мъчеше да се съвземе, да се опомни.
И още по-странно става в душата му. Като да живее в други мир, отдалечен, отчужден отвред… Тия, които го заобикалят, струват му се някак странни — като че ли са мъртъвци… Те със своите бледави, необръснати лица и съдрани дрехи, като да са сенки, привидения… Като че ли сънува някакъв лош сън…
— Заповядайте… — се доближава до него кръчмаринът, слагайки отпреде му табличка с вода и коняк.
Инженерът машинално издига чашата, гаврътва я в гърлото си и конякът изведнъж сякаш го пробужда; той отваря още по-широко очи.
„… Добър коняк“ — му минава през ума, като се мъчи да не съгледа другата мисъл: „Напий се — по-леко ще ти е“… Иска да излъже сам себе си. — „Добър конякът… оживява те…“
И като че ли забравя що е ставало с него: само му тежи нещо, някакво смътно чувство като че го завладява и него го боли, страшно му е…
— Ей… — вдига глава той към кръчмаря, — дай ми де… дай ми повече… дай ми едно шише.
Кръчмарят го погледва малко с недоумение, но покорно изпълнява заповедта му.
Кръстев обръща и втора чаша, и третя… и сякаш почва да се окопитва, да оживява. Това, що му тежи, като да се разтопява и той по-свободно взе да отдъхва.
„Добър коняк…“ — си казва той машинално.
И инстинктивно гаврътва още една чаша, която сякаш се разлива ей тъй, и в душата му става леко-леко…
Без да знае защо, той изкриви уста, като да се усмихне, потегли мустаците си да ги изцеди от коняка и погледна доволен около себе си. Па нещо сякаш повдига ръката му към шишето и той налива, пие…
Стана му леко, душата му се подема и всичко що беше се по-преди сгъстило в нея, неусетно се изпарява. Мозъкът сякаш го обви мрак и туй, което по-напред се обаждаше в него, незабелязано замлъкна. Само там, на дъното, в гърдите му, нещо има да гори, та той го гаси с коняка.
Кръстев издигна очи и — стори му се, че навред всичко е поръсено с коняк, неговите капки блестят като елмази, техният блясък премрежва очите му ослепително. Упоен, той начева и да се смее…
Той пак навири шишето, та сипа, но чашката едвам се подига. Усмихна се победоносно, па завъртя и последнята глътка.
„Трябва да се върви… в къщи“ — му хрумна инстинктивно в главата и сякаш че страх го изби, но неясно някак: той нищо не разбра. Засуква си мустака, погледва изпод вежди кръчмарина и изтежко вика:
— Хей, кръчмар, ела тука…
Кръчмаринът се приближава до него.
— Колко струва?…
— Имате — каза той, като го погледна — три лева за едно шише коняк…
Кръстев бръкна в долния си джеб, извади три лева и небрежно ги хвърли на масата. Стана и полека се измъкна из кръчмата.
Нещо като че ли е разбурмило краката му, ръцете му — всичките му кости, та те се огъват ту насам, ту нататък — разхлабацани; очите му се замъглевили. Политайки ту въз тази, ту въз онази страна, той едвам върви; струва му се, че къщите се местят, клатучкат, сякаш ще паднат: фенерите, прозорците и всичко из улицата като че ли върви наспоред с него…
Но той не искаше да съзнае в себе си, че е пиян, та се мъчеше да се крепи.
IV
След два часа окалян, измокрен, Кръстев се дотътра до в къщи. Влезе в стаята си. Всичко наоколо бе тъмно, а тъмно бе и в самата му душа.
Той смътно съзнава, че излъга себе си, примами се: усеща, че е пиян. Но все има в него нейде трезво, което му казва нещо, що той не дочува, ала все пак го чувства — казва му, че е виновен…
„Мишка, Мишка — като да се съвзема в ума му несъзнателно, — ах, ако ме видиш сега… напих се, Мишка… пиян съм…“
И всичко сякаш се завъртя край него. Той полетя, улови се о кревата и нещо като че го напъна, като че се повдигна от стомаха му: начена да бълва. Очите му се кокорят повече и той сякаш вижда наоколо само мишки… Събират се те да ядат това, което изригват устата му… И ето ги много, по целия под се разиграли мишки, мишки, мишки… малки, големи, прескачат се, извиват своите дълги опашки… гледат го…
Той изтръпва — пада в кревата. Да ги не гледа — затваря очи… Но ето че там отнейде из тъмнината излизат големи плъхове… Ето я… ето и Мина — Мишка — една такава голяма: хем бяла, хем руса и пепелява мишка. Тя разбутва всичките и бавно се доближава до него — очите й светят, страшно се кокори, па… издига се, хвърля се на краката му, на гърдите му: впива нокти в тях. И забива ги, все повече ги забива. Започва да тече кръв… той умира от болест Край него заобикаля с блеснали очи един плъх — туй е доктор Наумов — мисли си той, — чер плъх… до него други… трети, с дълги опашки, с блеснали очи, с продълговати муцунки, из които се подават малките им остри зъби… заядат го всички…