Зад белите, оглушително ревящи вълни, чернееше на хоризонта мъничкото било на Тара-Амингу.
— Зъбът предава — каза някой от утринните.
Всички се обърнаха и присвиха очи.
— Ей, огледалният, да беше превел ли, що ли — повика го девойката-снайперист.
Проблясванията едва се виждаха в ослепителното сияние на утрото. Свързочникът на вечерните се намръщи.
— Личният код на Старите — пробоботи той. — Не ми се полага да го знам…
Без да престават лениво да движат татуираните си челюсти, воините погледнаха към брега. Атол-27 нямаше естествени възвишения, така че бяха монтирали огледалната установка на сглобена дървена вишка, иначе щеше да трябва да изсекат закриващата хоризонта палмова горичка, а това щеше да отнеме много повече време. На тясната наблюдателна площадка, плуваща над короните, бързо връзваше възли личният свързочник на Стария. Върза „мрак“, предаде шнура на колегата си и поклати огледалото няколко пъти, изпращайки към Ледения Зъб серия блясъци, които потвърждаваха, че съобщението е прието. В това време вторият свързочник се спусна по въжето на земята и хукна към голямата кръгла колиба, сглобена за една нощ, както и вишката.
— Разсуетиха се — прокоментира с въздишка механикът на вечерните. — Да имаше кого да питаме…
— Че преплувай и попитай…
Свързочникът на брега се скри в колибата и се бави там към три минути. След това отново изскочи и на бегом хукна към вишката. Пътем вдигна парче тежка раковина, намота на нея шнура, прицели се и го запрати. Свързочникът на вишката го хвана, отмота шнура и се обърна към огледалото.
— Заповядали са превземане — предположи някой на борда на „Тахи тианга“.
— Да, не ни провървя — със съжаление проговори механикът. — Можехме да попаднеме в групата по превземането. Ама не, стърчи тук…
— Гнилите рифове! — В случая названието на базата на трети флот на вечерните беше употребено от младия им свързочник в качеството на ругатня. — А на мен само как не ми провървя! Израснал съм на Аату-6!… Ако се бях родил една година по-късно, сега щях да съм там!…
Воините се ухилиха, без да престават да дъвчат.
— Довоювало му се! — насмешливо каза някой от абордажната команда. — Че там сигурно вече са евакуирали всички…
— А пък е интересно — замислено промълви високото светлокожо момиче-снайперист. — Има ли в групата по превземането утринни?
Долните челюсти мигновено спряха. Разхождащите се по двете палуби таласъми разсеяно се обърнаха към говорещите.
— Все едно няма да се оправим без вас! — обиди се свързочникът на вечерните.
— Ще се оправите! Ако е като тогава на Ледения Зъб…
— Езиците! — подхвърли Ити-Тарана, без да се обръща, и бърборенето на палубата мигновено спря. Долните челюсти отново се размърдаха. Прозрачната табуирана вода лениво се плискаше, и хлапето от огневия разчет с невинен вид напяваше полугласно любимия си „Стрелкови ракетомет“:
Без да се наговарят, всички отново погледнаха към колибата.
В колибата заседаваше Големият Кръг. Вчерашните противници наистина се разполагаха по рогозките в широк кръг — така че да могат да се виждат всички лица едновременно. Неведнъж си бяха разменяли удари — ракетни, десантни и други — бяха се добре разучили един друг, знаеха се по имена, и ето че накрая се срещнаха. За пръв път. Стратези, ръководители на лаборатории, металурзи… И двама Стари. Само двама. Третият даже не беше могъл да дойде — толкова беше слаб.
Островът беше контролиран от тези, които не воюват. По-просто казано, от мисионерите. От тяхно име също присъстваха двама души. Единият беше класически таласъм — светлокож, нетатуиран, такива сигурно бяха били Старите в младостта си. Вторият беше огромен, черен, покрит от главата до петите с варварска, нищо неозначаваща татуировка. Личност почти легендарна — Сехеи във всеки случай беше чувал за него неведнъж. Внедрен в незапомнени времена при южните хеури, този човек благодарение на ума си и невероятната си физическа сила бързо беше достигнал до високо положение, беше обединил в свое лице светската власт с духовната, след това беше подчинил още четири племена, и за някакви си десетина години ги беше цивилизовал до равнище за участие във войната. На страната на утринните, разбира се… Виждайки Сехеи сред присъствуващите, той му се усмихна като на стар познат, и стратегът изпита лек потрес, познавайки в огромния черен канибал същия онзи шаман, който някога беше поискал за доказателство отрязаната глава или поне лява ръка на десетгодишната Ити-Таран.