Пресметнаха.
— С други думи, — все така, без да отваря очи, продължаваше Сънливия Анги, — за охрана на северните граници на архипелага ще са нужни не повече от петдесетина авианосци. Същевременно утринните и вечерните могат заедно да съберат десет флота.
— Единайсет — поправи го някой от утринните. — На Ана-Тиангу се формира още един.
— Даже единайсет — каза Анги. — Това са около хиляда комплектовани, готови за продължителна война машини. След това: напълнени догоре спиртохранилища, складове, пълни с ракети и напалм, пуснати на пълна мощност корабостроителници, заводи, лаборатории. Най-сетне, попълнението, което всеки момент ще пристигне от Детските острови. Къде да денем всичко това?
Старият на утринните се надигна, направи слаб знак с ръка да продължават без него, и тръгна с нестабилна походка към изхода. Задушаваше се, почти губеше съзнание. Знаеше какво има предвид Сънливия Анги, но не можеше, не искаше да слуша това. Излизайки, закачи с рамо страничния стълб като сляп. Пред очите му с безжалостна яснота стоеше бъдещето: горящи лувъри и ескуриали, ракетомети срещу мускети, смугли татуирани цивилизатори срещу белите диваци християни. Пружината неудържимо се развиваше в обратна посока, и той беше безсилен да попречи на всичко това.
Отпред, в лагуната, стърчаха ракетните установки на петнистите бойни кораби. Отдясно се издигаше към небето вишката с хелиографа на горната площадка. Отзад беше колибата. Там заседаваше Големият Кръг.
Олюлявайки се, Стария тръгна наляво, към палмовата гора. Направи тридесетина крачки и спря. Пред него на белия пясък седяха и беседваха двама добри приятели: Арраи и Куция.
— Нали видя схемата! — разгорещено доказваше Арраи. — Всичките им оръдия са в хоризонтална плоскост. Значи трябва да се атакува…
Дланта му се вдигна и тръгна отвесно към земята. Куция я проследи със съмнение.
— Все пак откъм страната на слънцето е по-надеждно — отбеляза той.
„Деца,“ гледайки ги със страх, помисли Старият. „Ще изгорят цялата Земя и даже няма да забележат, че са я изгорили…“
Виждайки накрая Стария, пилотите скочиха. Старият се отдръпна и, олюлявайки се неловко, тръгна обратно — към колибата. Приближавайки се, той още отдалече чу раздразнения глас на Алан:
— …не знаете що за противник е това! Не познавате коварството на европейците! Кортес, навлизайки в земята на тотонаките, им обещал да ги избави от игото на Монтесума. Чуйте само как е действал. Арестувал петима събирачи на данъци, поставил ги под испанска стража, а през нощта освободил двама, и обещал да освободи и останалите, твърдейки, че току-що е разбрал за арестуването им! А когато на сутринта му съобщили, че двама са избягали, наказал стражата, оковал останалите трима във вериги и ги изпратил на кораба си! А на кораба им свалил веригите и ги обсипал с подаръци…
„Плаши ги,“ с крива усмивка помисли Старият, отпускайки се тежко на мястото си. „Не, Алан, късно е. Вече не можеш да им подействуваш с нищо…“
— И какво е постигнал той с всичко това? — поинтересува се някой. — Този човек, за който говориш…
— Запазил добрите си отношения и с тотонаките, и с Монтесума! — Кожест зъб, изпулени очи — Алан беше страшен. — Надявайки се впоследствие да унищожи и Монтесума, и тотонаките… И така е действал не само Кортес. Писаро, Балбоа, всички!
Той млъкна, държейки се за гърлото.
— Какво пък, напълно професионално — доста равнодушно отбеляза Сънения Анги. — Трябва обаче да кажа, че на времето Черния Минги въртеше и по-сложни провокации… Докато не беше взривен от пратеник.
При тези думи Анги повдигна едва тежките си татуирани клепачи и хвърли пълен с уважение поглед към невъзмутимия Сехеи тамахи, който до момента не беше проронил нито дума. След инцидента при Тара-Амингу, където стратезите-противници със съвместни усилия изгориха почти напълно Поколението на Палмата, те се отнасяха един към друг с най-голяма почтителност.