— Дай му набора, Таран — уморено каза стратегът.
Братята нямаха връстници. Или почти нямаха. Поколението им изгоря преди девет години в същите тези води. Тогава това беше армада, сега от нея бяха останали десет катамарана. Не, девет. След вчерашния инцидент в пролива — вече девет.
Ити с една ръка отвърза от пояса си коженото калъфче с набора и го подаде на Куция. Той се отдръпна настрани и, без да обръща внимание на завистливите погледи на юношите от огневия разчет, се зае съсредоточено да поставя иглите в гнездата на малката квадратна дъсчица.
Морето променяше ритъма си. Все по-отчетливи ставаха кратките злобни удари отдясно. Биеха в обшивката на големия, подветрения, корпус вълните, отразени от южното крайбрежие на Тара-Амингу. Катамаранът вървеше все по-косо срещу вятъра. Плътна смрад на джибри лъхна стратега откъм кърмата, станала сега нос. Ето значи защо Ити не рискува да пусне турбината. Парче от ракетоплана беше повредило, падайки, спиртопровода.
— Провери го — помоли го Куция и му подаде набора.
Сехеи взе дъсчицата и разчете рисунъка. Като че ли всичко е правилно. Само че…
— Пак си занижил степента на риска?
— Няма да я завишавам я — невъзмутимо отговори Куция.
Сехеи премести четири от иглите и му върна набора.
— Внимавай да не татуираш изгореното…
Куция се подсмихна и се отдръпна, провлачвайки крак. Вълните биеха в подветрения борд с нарастваща сила. Сехеи можеше да каже, без да гледа, че отдясно в долчинките между водните гърбици вече се вижда, чернеейки, Тара-Амингу, а направо по курса в обедното небе се провижда бледо, едва забележимо искрене, отразено от многобройните лагуни на Аату-2 — Детският остров на утринните, отзад, зад дясното му рамо, се е прострял плътен, неподвижен облак… Там, зад линията на хоризонта, накичен с фортове и ракетни точки, лежеше скалистият Тиуру — преден пост на вечерните, откъдето днес по чудо се завърна Куция.
Палубата около стратега опустя. Сехеи стоеше с наведена глава, татуираното му лице беше мрачно. „Какво мисли Стратегът знаят само Старите. Какво мисли Старият не знае никой…“
— Тях, значи, са ги горили! — чу той замиращ или от ужас, или от възторг детски глас.
Подпрял се на стойката на хелиографа си, хлапакът-свързочник гледаше замечтано изникващия отдясно най-южен от Изгорените острови.
Тара-Амингу беше страшен.
Върху хребета му димяха щръкнали черни стволове, останали от изгоряла някога палмова горичка. Там като че ли течеше престрелка. Правилно — за Изгорените няма примирие. Откъм пролива се стелеше тежък черен дим. Морето при развалините на стария пристан гореше. Някой е потопил някого, и то съвсем скоро. Или вечерен утринен, или утринен вечерен…
— Ей! — повика тихо свързочникът високото светлокожо момиче. — Гледай… Кой воюва там?
— Пак същите — отговори тя, тайнствено понижавайки глас.
— Питам сериозно! — обиди се свързочникът.
— Не вярваш ли? Когато стоварвали десанта тук, изгорили целия флот на вечерните! И от нашите доста отишли… И досега воюват едни с други.
— И дълго ли ще продължават така?
— До самото Пришествие. Докато не прозвучи Истинското Име на Врага.
Сехеи се усмихна и престана да слуша. Легенди, легенди… Интересно, кой ли ги измисля? Създава се впечатлението че възникват сами. Освен една, разбира се. Освен пророчеството на Старите за Великия Враг. Неговите автори поне са добре известни. Даже прекалено… „Ще прозвучи Истинското име на Врага, и оттогаз не ще има утринни и вечерни…“ Не са ли разбрали вече Старите, че на този свят няма никакъв Велик Враг! Нашият Велик Враг сме си самите ние…
Към ритмичните злобни блъскания в подветрения борд се добави често шибащо пляскане. Значи се е показал Ана-Тарау — ивица черна пепел на хоризонта. Стратегът разбираше и най-лекото потрепване на палубата под босите крака. И не само това. Почти физически усещаше приближаването на война, след която наистина няма да има нито утринни, нито вечерни. Броят на сблъскванията в неутрални води растеше с всеки изминал ден, и всяко от тях заплашваше да се превърне в тази последна война.
Вчера например в пролива между Изгорените острови влязоха в схватка трикорпусен ракетоносец на утринните и кану от бреговата охрана на вечерните. Съсипаният до неузнаваемост ракетоносец заседна на рифовете срещу западния бряг на Тара-Амингу, след което беше довършен с ракетен залп от острова. При това от теснина, в която вечерни (по данни на разузнаването) беше невъзможно да има, а утринни (по данни на щаба) не бяха дебаркирали. Тоест, беше довършен неизвестно от кого. Случваха се и такива работи.