— Да — отсече Сехеи. — Именно такъв.
Седналите все още не можеха да се опомнят.
— Акулска паст! — изруга някой полугласно. — Излиза че ние на всичкото отгоре трябва да благодарим на Врага, че той успя да се добере до нас навреме!
— М-да… — неопределено промърмори Сънливия Анги. — Е, какво решихме със завземането?
Някой тупна по рогозките, искайки думата. Пак главният металург.
— Сигурно не би трябвало да се намесвам в работата на военните, — объркано започна той, — но правилно ли съм ви разбрал? Смятате да пуснете една от каравелите? Тоест да позволите те да узнаят за нашето съществуване? А къде отива факторът на внезапността?
Лицата на стратезите изразиха досада и раздразнение.
— Няма да успеят да узнаят — меко съобщи Сехеи. — Работата е там, че веднага след като пристанището се покаже, каравелата ще бъде унищожена от въздуха.
Старият на утринните издаде някакъв странен гърлен звук, но никой не му обърна внимание, защото над хижата завиха и засвистяха двигателите на ракетоплан. Някой кацаше. Чу се как поплавъците плеснаха в тихата вода на залива.
Анги погледна към свързочника, все още застанал зад рамото му.
— Бягай и разбери.
Свързочникът се върна бързо.
— Доставили са пленника — доложи той. Очите му бяха кръгли, и той се усмихваше възторжено.
— Те са луди! — избухна един от таласъмите. — Те какво, на ракетоплан ли са го докарали? Праизточнико! Че той може да се е побъркал от страх! Или просто да е умрял!
— Да го въведат — пресипнало заповяда Старият на утринните.
Въведоха дивака. Беше жив и не беше се побъркал, макар че сигурно беше близо до това. Побелелите му от ужас очи надали виждаха нещо пред себе си.
Лицето му… Всички неволно се огледаха към светлокожия таласъм, поразени от сходството, след това отново се обърнаха към пленника.
Отлична мишена, както и всички диваци с любовта им към ярките цветове. Плащ от алена тапа. Краката до коленете са обвити в тежка кожа, тялото — в блестяща броня, подобна на бронята на краб. Глупав краб, който мисли, че шишът няма да го промуши… Да, изглежда че Старите са прави: метал на континента има много, но не знаят какво да правят с него.
Отляво и малко по-назад от пленника стоеше и се усмихваше ослепително Ахи — възпитателят на диверсионната група, организатор и изпълнител на похищението. Държеше в ръце нещо, което беше сметнал за необходимо да вземе от дивака: някакво жалко подобие на ръчен ракетомет (като че ли дори еднозарядно), и нещо като плосъс металически шиш с безсмислено сложна ръкохватка.
Изведнъж Старият на утринните ситно се закашля, извърнал лице към рамото си. Това продължи доста дълго, и седналите вече започнаха да се безпокоят, но след това изведнъж разбраха, че това не е никаква кашлица, а просто пристъп на нервен смях.
Работата беше в това, че освен масивната златна верига на шията на адмирала висеше по-тънка сребърна верижка. И на тази верижка, точно на средата на гърдите на адмирала, като някакъв орден или рядка скъпоценност, се люлееше гилза от малокалибрена керамична ракета.
Грешен съм пред теб, о Господи, тъй като нямаше надежда в сърцето ми, а имаше едничко отчаяние, когато падаха от небето виещи дракони и атакуваха на абордаж голите татуирани слуги на сатаната, когато ни гонеше и не можеше да ни настигне призрачният им кораб, когато в злобата си започна той да хвърля след нас езици адски пламък, и наоколо водата гореше!
Грешен съм пред теб, о Господи! Не вярвах аз, малодушният и усъмнилият се, че ще стане отново чудо и ще премине невредима каравелата през геената огнена и водната пустиня!
Прости недостойния раб твой, що не вникна веднага в тайния смисъл на пратеното от теб изпитание. Ослепени от гордост се втурнахме ние във владенията на дявола, забравили, че човекът е само прах земен — и нищо повече.
Със смирение и благодарност са пълни сърцата ни, о Господи! Тридесет и още два дни пътува каравелата по обратния път, и адът неотстъпно ни следваше. Всеки ден чувахме в далечината продължително виещо свирене, и ни се привиждаха на хоризонта кораби-призраци, и мислехме, Господи, че е дошъл последният ни час.
Сълзи застилат взора ми и ми пречат да видя показалите се в морската омара родни брегове. Дай им покой, о Господи! Нека мирно се труди орачът, нека се молят за него пастирите, нека съдът на кесаря бъде справедлив и мъдър! И нека никой никога не дръзне да насочи кораба си в океана, търсейки богатство и слава!
И пак това далечно виещо свирене! Дори тук не ни оставя то и страшно ни заплашва изотзад. Но не, напразно злобствува адът — вече погледът ми различава устремените към небесата очертания на катедралата, и розовее вдясно дворецът, и се скупчват домовете… Но какво е това? Воят като че ли идва по-близо, нараства, засилва се, пада върху нас откъм страната на слънцето…