Ах, как страхотно би било да минеш покрай Аату с овъглени мачти, гасейки горящите кърмови турбини, стреляйки с всичките трийсет и шест ствола по нападащите машини на вечерните!… А то какво излиза: движеха се в неутрални води по най-опасните места — и поне да имаше един изстрел!… Вярно е, Анги изгоря в хидроплана, но това беше Анги, а по самия кораб нито драскотина, даже турбината е повредена от своя осколка! Добавяш към татуировката унило-правилна извивка — и това са ти заслугите…
Един от юношите, очевидно за повдигане на бойния дух, напяваше полугласно „Стрелкови ракетомет“:
— А пък вечерните пеят „Убий утринния“ — изтърси, явно с желание да го подразни, някой от абордажната команда.
Песничката замлъкна. Юношата изгледа говорещия, след това — уплашено — Ити-Тарана.
— Пряко предаване от базата! — звънко доложи свързочникът.
— Приемай — отговори Сехеи и, поглеждайки за последен път делтаплана, премина на палубата на малкия корпус. Нещо не му харесваше небето на север. Като че ли започва буря…
Вглеждайки се напрегнато в слабите проблясвания на хелиографа, свързочникът връзваше възли. Сехеи застана до него и присви очи.
Базата предаваше с обикновен код. Нещо се беше случило. Праизточнико! Само това липсваше.
— Дай го — каза намръщено Сехеи и взе от ръцете на свързочника шнура. Така… Възлите съобщаваха лаконично, че докато стратегът е отсъствал, Дясната му ръка е отстранил от командването Лявата му ръка. За което и докладваше — сухо, без да се впуска в подробности и да назовава причината.
Сехеи бавно смачка и стисна шнура в юмрук.
— Предавай! Заповядвам: до моето връщане…
Не успя да довърши.
— Цел! — раздаде се отчаяно-весел вик от кръстоската на мачтата с форма на Л.
Сехеи вдигна глава. Воините за броени секунди застанаха по местата си. Рогозките бяха събрани от палубата, и лъсна бойната й голота — цялата в лишеи от концентрирания солен разтвор. Ракетните установки се завъртяха страховито.
— Четвърт вдясно от курса! — продължи да вика наблюдателят. — Движи се към нас без отклонения!…
Когато Сехеи се добра до огневата площадка, Куция вече стоеше там. Малко под ребрата му, точно до изгореното, имаше прясна, още кървяща татуировка — знак за отличие за днешното разузнаване.
— Къде е? — попита бързо Сехеи. Куция мълчаливо посочи.
Самотен хидроплан. Догонва го откъм Тиуру. Непонятно… Защо е сам?
— Втори — на старт! — Какъв пронизителен глас има Ити-Тарана! Ушите звънят след командата й!
Отзад страшно изхъркаха приглушени гласове. Дясната „стрела“ описа широк полукръг и изкара машината зад борда. Поплавъците на хидроплана докоснаха водата, и заключалката се разтвори. След това — звучен плясък, и вълните около апарата като вълшебство се изгладиха, блеснаха маслено…
— Трети — на старт!
Сега лявата „стрела“ описа полукръг. Отзад се раздаде протяжен грохот. Стартираше „двойката“. Хидропланът се откъсна от водата и, влачейки зад себе си дебела черна опашка дим, потегли стръмно нагоре. След това димната ивица прекъсна, изгорелият барутен ускорител се отдели от машината и, премятайки се, полетя надолу. Грохотът беше заменен от равномерно свирене. Отнасяното от течението маслено петно се запали, и сега гореше с червен пушлив пламък.
След това стартира „тройката“, и двата прехващача тръгнаха към целта.
— Е, хайде да видим как ще се измъква? — оживено отбеляза Куция.
— Не ми харесва, че е сам — каза Сехеи. — Може би ответно разузнаване?
Куция се вгледа и неопределено мръдна тъмното си, лъскаво от мазилото рамо.
Целта се държеше странно. Тя позволи на нападащите да заемат удобно за атака положение и продължи полета, без да променя нито скоростта, нито височината. Прехващачите увиснаха над нея, без да стрелят.
Очите му ли бяха изморени, или наистина зад чуждата машина се забелязваше някакво едва уловимо подмятане… Ето какво е! Зад ракетоплана се мяташе дълъг бял вимпел. Парламентьор. Лицето на Сехеи мигновено стана сънено. Думата „парламентьор“ беше излязла от употреба преди девет години. По-точно казано, самият Сехеи я беше извадил от употреба. И сега, все едно са забравили коя година е, вечерните отново закачат бял плат на хидроплан… Май играта става интересна. Добре, да почнем да обръщаме раковините — да видим под коя е скрито камъчето…
— Акулска паст! — изумено издиша Куция. — Та това е „рутианги“!
Сехеи можеше да е чул погрешно, Куция — да е казал погрешно. Пък и можеше просто зрението да го е подвело… Но не, не! Куция никога не бърка! Прехващачите водеха към катамарана именно „рутианги“ — засекретената „стоманена чайка“ на вечерните.