Ходеха с автобус до Хамптън Корт, бяха седнали на втория етаж и се чувствуваха прекрасно. Тревата бе изпъстрена с червени и жълти цветя, като плуващи лампи, каза той, и през цялото време говореше, бъбреше, смееше се, измисляше разни петорни. В един момент най-неочаквано каза: „Сега ще се самоубием!“ — стояха до реката и той я наблюдаваше с онзи негов израз, който бе виждала в очите му, когато покрай тях минеше влак или омнибус — израз на захлас. Тя усети, че той се отнася нанякъде, и се притисна до него.
На връщане беше напълно спокоен, напълно разумен. Доказваше й защо трябва да се самоубият; обясняваше й колко са лоши хората; как, като ги срещне на улицата, веднага улавя лъжите им. Ясни са му мислите им, каза той; всичко му е ясно. Ясен му е смисълът на този свят, каза той.
Когато се върнаха вкъщи, той вече почти не можеше да стои на краката си. Легна на дивана и я накара да му държи ръката, за да не падне надолу, надолу, викаше той, в пламъците!, виждаше лица, които му се смееха, наричаха го с ужасни, отвратителни имена, лица, изпъкнали от стените, и ръце, които сочеха зад един параван. А двамата бяха съвсем сами. Ала той заприказва на глас, отговаряше на някакви хора, спореше с тях, смееше се, разгорещи се, накара я да запише някои неща. Това бяха пълни глупости; за смъртта, за мис Изабел Поул. Не може да издържа повече. Ще се върне у дома.
Сега беше съвсем близо до него, виждаше го как се взира в небето и си мърмори нещо, пляска с ръце. А пък доктор Холмс каза, че му нямало нищо. Какво бе станало с него тогава, защо, щом тя седна до него, той трепна, погледна я смръщено и се отдръпна по-встрани, после посочи ръката й, взе я и я загледа ужасено? Да не би, защото е свалила венчалната си халка?
— Ръката ми е отслабнала толкова много — каза тя. — Прибрах я в чантата си — обясни.
Той отпусна ръката й. С техния брак е свършено, помисли си той, помисли си го с болка, с облекчение. Въжето е прерязано; той се издига; той е свободен, както и бе постановено, че той, Септимъс, повелителят на хората, трябва да бъде свободен; сам (след като неговата съпруга бе захвърлила венчалната си халка, след като го бе изоставила), той, Септимъс, е сам, призован пръв измежду цялата людска маса да чуе истината, да научи смисъла, който сега, най-после, след всичките мъки на човешката цивилизация — гърци, римляни, Шекспир, Дарвин, а накрая и самият той, — трябва да бъде разкрит на … „На кого?“, попита той на глас. „На министър-председателя“, отговориха гласовете, които шушнеха над главата му. Върховната тайна трябва да бъде съобщена на Кабинета; първо, дърветата са живи; второ, престъпление няма; трето, има любов, всеобща любов, мълвеше той, задъхан, разтреперан, произнасяйки с мъка тези основни истини, които бяха толкова дълбоки, толкова трудни, че артикулирането им изискваше огромно усилие, но които променяха коренно света во веки веков.
Няма престъпление; има любов, повтори Септимъс и затърси шепнешком лист и молив, но точно в този момент един фокстериер подуши панталона му и той трепна, изплашен до смърт. Териерът се превръщаше в човек! Не, не можеше да гледа това! Ужасно, ужасно е да наблюдаваш как куче се преобразява в човек! В този момент кучето хукна да бяга.
Небето е божествено милозливо, безкрайно благосклонно. То го пощади, опрости му слабостите. Но какво е научното обяснение (защото човек трябва преди всичко да гледа научно на нещата)? Защо е в състояние той да вижда през физическите тела, защо прозира в бъдещето, когато кучетата ще се превърнат в хора? Вероятно топлинната вълна действува върху мозъка, станал възприемчив благодарение на еоните на еволюцията. Казано научно, плътта се стапя и изчезва от този свят. Неговото собствено тяло е дотолкова излиняло, че са останали само нервните окончания. Прилича на мрежа, разстлана върху скала. Той се облета назад в стола си, изтощен, но с бодър дух. Лежеше и си почиваше, чакаше, преди отново да се заеме къртовски мъчително да тълкува смисъла на хората. Лежеше много нависоко, накрай света. Земята под него се вълнуваше. Червени цветя пронизваха плътта му; техните твърди листа шумоляха до главата му. Някаква музика отекна в скалите тук, горе. Автомобилен клаксон долу, на улицата, промърмори той; но тук, горе, музиката се удряше в скалите, разбиваше се на отделни звуци, които после отново се събираха с трясък и заедно се възправяха в стройни колони (за него бе откритие, че музиката може да бъде видима), превръщаха се в химн, химн, който се лееше от свирката на овчарче (някой старец надува пищялката си за пари пред кръчмата, промърмори той), който бълбукаше от свирката на неподвижно застаналото момче, а после, когато то се покатери по-нависоко, изви жалостив глас над шума от уличното движение отдолу. Момчето свири своята елегия насред уличното движение, помисли си Септимъс. Сега се оттегля горе, в снеговете, и около него са провиснали розови храсти гъстите червени розови храсти, които пълзят по стената на спалнята ми, сети се той. Музиката спря. Дали са му някое пени, предположи той, и се е отправил към следващата кръчма.