Но сам той остана горе, върху своята скала, като моряк удавник, изхвърлен върху скала. Наведох се през борда на лодката и паднах, помисли си той. Потънах в морето. Умрях, но ето, сега съм жив, само че ме оставете да си почина, молеше той (отново си говори сам, колко е ужасно това, ужасно!) и както преди събуждане гласовете на птиците и шумът от автомобилните гуми бъбрят и припяват в странна хармония, зазвучават все по-силно и по-отчетливо и спящият чувствува как се приближава до бреговете на живота, така и той почувствува сега, че се приближава до живота — слънцето стана по-горещо, виковете по-силни, нещо щеше да се случи.
Той трябваше само да отвори очи, но някаква тежест ги затискаше: страхът. Напрегна се; събра сили, прогледна; видя пред себе си Риджънтс Парк. Дълги ивици слънчева светлина жълтееха в краката му.
Дърветата се клатеха, люшкаха се заплашително. Ние приветствуваме, сякаш казваше светът; ние приемаме; ние създаваме. Красота, сякаш казваше светът. И като че ли за доказателство (научно), каквото и да погледнеше той — къщите, градинската ограда, антилопите, които надничаха над дървения стобор, — мигом съзираше красота. Истинско щастие е да наблюдаваш как листата потрепват от полъха на вятъра. Високо в небето се стрелват лястовички, спускат се стремглаво надолу, пак се издигат, описват кръгове, и още, и още, всяко тяхно движение е премерено до съвършенство, все едно, че са на ластик; мухите, и те се издигат; падат, а слънцето улавя с лъчите си ту това листо, ту онова, задява го, приласкава го с нежното си злато; от време на време камбанен звън (може би е автомобилен клаксон) отеква божествено сред стръкчетата трева — всички тези обикновени неща, спокойни и умерени, сега представляват истината; красотата, това е сега истината. А красота има навсякъде.
— Време е — обади се Реция.
Думата „време“ разпука черупката си, заля го с благата си; и от устните му се отрониха като обвивки, като стружки от метална плоскост, без никакво негово участие, силни, чисти, незаличими думи и полетяха да заемат местата си в одата на Времето, безсмъртната ода на Времето. Той запя. Евънс откликна иззад дървото. Мъртвите бяха в Тесалия, изпя Евънс, сред орхидеите. Чакаха там да свърши Войната, и ето ги сега мъртвите, ето го самия Евънс…
— Не идвайте, за бога! — извика Септимъс, защото той не беше в състояние да погледне мъртвите.
Ала клоните се разтвориха. Един облечен в сиво мъж действително вървеше към него. Това беше Евънс! Но по него нямаше никаква кал; никакви рани; той не бе променен. Аз трябва да кажа на целия свят, извика Септимъс и вдигна ръка (а мъртвият мъж в сивия костюм се приближаваше), вдипна ръка и заприлича на изваяната фигура на колос, който векове наред сам в пустинята е оплаквал съдбата на човека, с притиснати към челото длани, с набраздено от скръб лице, но сега съзира светлинка в края на пустинята, която се разраства и достига чугуненочерната фигура (Септимъс се понадигна от стола си), и той, оплаквачът исполин, зад когото са се проснали на земята легиони хора, в миг се превръща в …
— Септимъс, толкова съм нещастна — каза Реция и се опита го накара да седне.
Милионите горко стенеха; векове наред те бяха страдали. След няколко мига той ще се извърне, ще им каже, Само нека още няколко мига изпита това облекчение, тази радост, това удивително откритие.
— Време е, Септимъс — повтори Реция. — Колко стана часът?
Той говореше, започваше да говори, този човек сигурно го е забелязал. Той гледаше към тях.
— Сега ще ти кажа колко е часът — рече Септимъс, много бавно, сънливо, усмихвайки се тайнствено на мъртвия в сивия костюм. И докато се усмихваше, часовникът отмери четвърт — дванайсет без четвърт. Ето това е да си млад, помисли си Питър Уолш, когато мина покрай тях. Скандали посред бял ден — горкото момиче изглежда толкова отчаяно. Но за какво ли се карат?, запита се той. Какво й говори младежът с палтото за да изглежда тя така? В каква ужасна каша са се забъркали и двамата, щом имат такъв отчаян вид въпреки прекрасната лятна утрин? Когато се завърнеш в Англия след петгодишно отсъствие, имаш особеното усещане, поне в първите няколко дни, че наблюдаваш неща, които никога дотогава не си виждал, влюбени, които се карат под дърветата, семейния уют на живота в парковете. Лондон никога не му бе изглеждал тъй очарователен — тази мекота на предметите в далечината, ярките цветове; зеленината; цивилизацията, да, след Индия, мислеше си той, вървейки през тревата.