— Най-важното е шапката — обясняваше тя, когато двамата излезеха заедно на разходка.
И оглеждаше всяка шапка по пътя им, всяка пелерина, рокля, маниерите на жените. Тази е облечена зле, онази е прекалено натруфена, критикуваше тя, но не злобно, а раздразнено, както художникът би се подразнил от някоя крещящо очевидна, макар и добронамерена фалшификация, после ще се произнесе великодушно, но все така критично, за някое младо момиче, продавачка, облечена с шик въпреки скромните си дрехи, или ще похвали възторжено, с професионално разбиране, някоя французойка, която слиза от каретата си цялата в кожи, коприна и перли.
— Красива работа! — шепнеше тя и ръгаше с лакът Септимъс, и той да погледне.
Но за него красотата бе скрита зад стъкло. Дори вкусните неща (Реция обичаше сладолед, шоколад, сладкиши) не му доставяха удоволствие. Оставяше чашката си върху мраморната масичка. Поглеждаше към хората отвън на улицата; те имаха вид на щастливи, събираха се на групи, крещяха, смееха се, препираха се за глупости. Но за него нищо нямаше вкус, той не можеше да изпитва никакви чувства. В кафенето, сред масите и брътвежа на сервитьорите, го обхващаше ужасяващият страх, че не може да изпитва никакви чувстава.
Можеше да разсъждава, съвсем спокойно, можеше да чете, например Данте („Септимъс, остави книгата“, казваше Реция и нежно затваряше „Ад“), можеше да пресмята харчовете си; мозъкът му работеше отлично; в такъв случай сигурно светът бе виновен, задето не можеше да изпитва никакви чувства.
— Англичаните са толкова мълчаливи — казваше Реция. Но това й харесва, обясняваше тя. Тя уважава англичаните и иска да види Лондон и английските коне, и английските тайори, чувала е от една своя леля, която се омъжила за англичанин и отишла да живее в Сохо, колко чудесни са тамошните магазини.
Възможно е, мислеше си Септимъс, наблюдавайки Англия от прозореца на влака, след като потеглиха от Нюхейвън; възможно е самият свят да е лишен от смисъл.
В кантората го повишиха; назначиха го на доста отговорен пост. Той бе спечелил военни отличия и те се гордееха с него. „Вие изпълнихте своя дълг и сега ние трябва …“, започна мистър Бруър, но не можа да довърши, прекалено силно бе вълнението му. Намериха си прекрасна квартира близо до Тотнъм Корт Роуд. Там той отново разтвори Шекспир. Младежкото опиянение от езика — „Антоний и Клеопатра“ — бе изчезнало напълно. Какъв човекомразец е Шекспир, как ненавижда хората, които все се контят, отвличат деца, говорят цинизми, чревоугодничествуват! Ето какво прозря сега Септимъс; посланието, скрито зад красивите думи. Тайният сигнал, който всяко едно поколение изпраща, завоалиран, на следващото, е ненавист, омраза, отчаяние. Същото е при Данте. Същото е при Есхил (в превод). Реция седеше до масата и украсяваше шапки. Украсяваше шапки за приятелките на мисис Филмър; плащаха и на час. Изглежда бледа, тайнствена, като лилия, удавена във водата, мислеше си той.
— Англичаните са толкова сериозни — казваше тя и обвиваше ръце около врата на Септимъс, допираше бузтата си до неговата.
Любовта между мъжа и жената е отблъсквала Шекспир. В края на живота си той е смятал сношението за непристойно. Реция обаче каза, че иска да има деца. Бяха женени вече пет години.
Двамата ходиха заедно до Тауър, в музея „Виктория и Албърт“; чакаха сред тълпата да видят как кралят ще открие заседанията на Парламента. Развличаха я и магазините — магазините за шапки, за рокли, за кожени чанти, пред чиито витрини обичаше да застава и да зяпа. Но тя трябваше да роди момче.
Иска да роди момче като Септимъс, казваше тя. Но пък никой не може да бъде като Септимъс — толкова мил, толкова сериозен, толкова умен. Дали не би могла и тя да чете Шекспир? Труден автор ли е Шекспир?, питаше.
Човек не може да създава деца за такъв един свят. Човек не може да увековечава страданието, нито да умножава котилото на тези похотливи животни, които не са способни на дълготрайни чувства, а само се люшкат насам-натам, тласкани от прищевките и тщеславието си. Той я наблюдаваше как крои и шие така, както човек наблюдава птичката, като подскача и пърха в тревата — без да смее пръста си да мръдне. Защото истината е (колкото и тя да не я признава), че човешките същества са способни на доброта, вяра или милосърдие единствено за да получат моментно удоволствие, Те ловуват на глутници. Техните глутници бродят из пустинята и изчезват с крясъци в пущинака. Те изоставят падналите. Лицата им са вкаменени в маски. Да вземем например Бруър от кантората, с неговите напомадени мустаци, коралова игла за вратовръзка, бял нагръдник я топли чувства — а вътре в себе си студен и неприветлив, — с неговите унищожени от войната мушката, с нервноразстроената му готвачка; или Амилия Не знам коя си, дето точно в пет часа сервира чай — истинска малка харпия, хитра, ехидна и цинична; или разните томовци и бъртовци, от чиито колосани нагръдници се отцежда на тлъсти капки порокът. Никой от тях не го бе забелязал как ги рисува голи-голенички в бележника си. На улицата колите го задминаваха с рев; жестокостта крещеше от афишите; мъже биваха затрупвали в мините; жени изгаряха живи; а веднъж, на Тотнъм Корт Роуд, покрай него минаха в нестроен ред група луди, излезли на разходка или за забавление на гражданите (които им се смееха на глас); те припкаха, кимаха и се хилеха полуизвинително, полупобедоносно, причинявайки му безнадеждна скръб. Дали няма и той да полудее?