По време на чая Реция му каза, че дъщерята на мисис Филмър чака бебе. А ето тя, нима трябва да остарее, без да е родила деца! Чувствува се много самотна, чувствува се много нещастна! И за пръв път, откакто се бяха оженили, заплака. Той чуваше риданията и някъде отдалеч; чувате ги ясно, долавяше ги отчетливо; сравняваше ги с глухите удари на бутало. Но не чувствуваше нищо.
Неговата жена плачеше, а той не чувствуваше нищо; само дето с всяко нейно ридание, така дълбоко, така беззвучно и безнадеждно, потъваше все по-надолу и по-надолу в преизподнята.
Накрая отпусна мелодраматично глава в ръцете си, направи го механично и с пълното съзнание за неискреността на този жест. Сега вече се предава; сега вече някой друг трябва да му помогне. Трябва да му изпратят някого. Той отстъпва. Нищо не можеше да го извади от това състояние. Реция го сложи да легне. Изпрати да повикат доктор Холмс, лекаря на мисис Филмър. Доктор Холмс го прегледа. Няма му абсолютно нищо, каза доктор Холмс. О, какво облекчение! Какъв мил човек, какъв добър човек!, мислеше си Реция. Когато сам той се почувствува така, отива на мюзикхол, каза доктор Холмс. Взема си почивен ден и с жена му играят голф. Защо не опита с две таблетки бромид, разтворени в чаша вода преди лягане? Колко са гладки стените на тези стари къщи в Блумсбъри, каза доктор Холмс, почуквайки по мазилката, а хазаите често имат глупостта да ги облепват с тапети. Ето, онзи ден, когато бил на визитация при един пациент, сър Еди-кой си, на Бедфорд Скуеър…
Значи няма извинение; няма му абсолютно нищо, освен дето Човешката природа го е осъдила на смърт заради греха, че не е способен да изпитва никакви чувства. Той не се развълнува, когато убиха Евънс; и това бе най-лошото; но и всички други прегрешения, вирнали глави над таблата на леглото в ранните часове на утрото и размахали показалци, се хилеха язвително към простряното тяло, което лежеше, осъзнавайки падението си: как се бе оженил за съпругата си, без да я обича, как я бе лъгал, как я бе прелъстил, как бе оскърбил мис Изабел Поул, и сега до такава степен е белязан от порока, че срещнат ли го на улицата, жените се разтреперват. Присъдата на Човешката природа над такъв един негодник е смърт.
Доктор Холмс дойде повторно. Едър, свеж, представителен, той потрепваше с токчетата на обувките си, поглеждаше се в огледалото и с един замах отхвърляше всичко — главоболие, безсъние, страхове, сънища — нерви и нищо повече, казваше. Самият доктор Холмс ако установял, че е отслабнал дори с един килограм под осемдесетте, молел жена си на закуска за още една чиния овесена каша (Реция трябва да се научи да приготвя такава каша). Но, продължи той, нашето здраве до голяма степен е в собствените ни ръце.
Впусни се в странични занимания; залови се с някое хоби. Той разтвори Шекспир — „Антоний и Клеопатра“; избута книгата встрани. С някое хоби, повтори доктор Холмс. Ето, сам той не дължи ли отличното си здраве (а работи не по-малко от всеки друг мъж в Лондон) на факта, че винаги може да се отърси от мисълта за пациентите си и да превключи на старинната мебел? Какъв красив гребен има в косите си мисис Уорън Смит, ако му бъде позволено да забележи! Когато проклетият глупак дойде отново, Септимъс отказа да го приеме. Така ли?, попита доктор Холмс, любезно усмихнат. Той не можеше да не потупа окуражително по рамото тази очарователна женичка, мисис Смит, преди да влезе в стаята на нейния съпруг, — И така, знача вие сте един пъзльо — любезно каза докторът и седна до леглото на пациента. Даже е говорил на жена си, че ще се самоубива — на нея, дето е още почти момиче, при това чужденка! Какво ще си помисли тя за англичаните като съпрузи? Човек няма ли поне някакъв дълг към своята съпруга? Няма ли да е по-добре да направи нещо, отколкото да лежи по цял ден? Той, доктор Холмс, има четирийсетгодишна лекарска практика зад гърба си и Септимъс може да му вярва — няма му абсолютно нищо. Доктор Холмс се надява, че когато дойде следващия път, Септимъс ще е станал и няма да тревожи повече тази своя очарователна женичка.