Накратко казано, срещу него се бе нахвърлила Човешката природа — отвратителен звяр с кървавочервени ноздри. Срещу него се бе нахвърлил Холмс. Доктор Холмс идваше редовно, всеки ден. Само да се препънеш, написа Септимъс на гърба на една пощенска картичка, и Човешката природа се нахвърля срещу теб. Холмс се нахвърля срещу теб. Техният единствен шанс е да избягат, без да узнае Холмс; в Италия, където и да е, където и да е, надалеч от доктор Холмс.
Но Реция не можеше да го разбере. Доктор Холмс бил толкова мил човек. Бил толкова загрижен за Септимъс. Само искал да им помогне, така казал. Имал четири дечица и я бил поканил у тях на чай, обясни тя на Септимъс. И тъй, той е изоставен. Целият свят крещи настойчиво: самоубий се, самоубий се, заради нас. Но защо трябва да се самоубива заради тях? Удоволствие е да се храниш, да се топлиш на слънцето; а и как се прави това, как се самоубива човек? — с кухненски нож, грозно, леят се кървища — с газ? Той е твърде изнемощял, трудно му е дори ръката си да повдигне. При това сега, когато е съвсем сам, обречен, изоставен, както е сам всеки на прага на смъртта, много добре съзнава, че уединението носи наслада, възвисеност; свобода, която обвързаните никога не ще познаят. Холмс, разбира се, спечели; звярът със зачервените ноздри спечели. Но той не би могъл да унищожи тази човешка останка, зареяна из периферията на света, този прокуденик, който, отправил взор назад, към обитаваните места, лежи като удавен моряк върху брега на света. Тъкмо в този миг (Реция бе излязла на пазар) дойде голямото откровение. Иззад паравана се чу глас. Говореше Евънс. С него бяха мъртвите.
— Евънс, Евънс! — извика той.
Мистър Смит си говори на глас, извика Агнес, младата прислужница, щом се върна при мисис Филмър в кухнята. Когато влизала в стаята му с подноса, той изкрещял: „Евънс! Евънс!“ И тя буквално подскочила. После хукнала надолу по стълбите.
Реция се прибра с букет цветя, отиде до прозореца и сложи розите в една ваза, върху която падаха слънчевите лъчи, после затанцува весело из стаята.
Купила розите от един бедняк на улицата, каза Реция, трябвало да ги купи. Но са почти увехнали, като мъртви, продължи тя и се зае да ги подрежда.
Значи отвън има някакъв човек. Вероятно Евънс. А тези рози, за които Реция каза, че били като мъртви, са набрани от него в полята на Гърция. Общуването, в него е изцелението, в него е щастието. Човешкото общуване, мълвеше той.
— Какво казваш, Септимъс? — попита Реция, обезумяла от ужас, защото той си говореше сам.
Изпрати Агнес да доведе доктор Холмс. Съпругът й, обясни тя, е полудял. Вече почти не я познава.
— Ах ти, звяр, звяр! — извика Септимъс, когато в стаята му влезе Човешката природа, тоест доктор Холмс.
— Това пък сега защо е? — каза доктор Холмс с възможно най-приятелски тон. — Говорите безсмислици, за да плашите жена си, така ли?
Все пак ще му даде нещо, за да заспи. А ако имат пари, продължи доктор Холмс, като огледа подигравателно стаята, нека отидат на Харли Стрийт; щом нямат доверие в него, каза доктор Холмс, но вече не изглеждаше толкова благ.
Беше точно дванайсет часът; дванайсет по Биг Бен, чийто звуци се понесоха над Северен Лондон, смесиха се с тези на другите часовници, сляха се, нежни и ефирни, с облаците и струйките дим и замряха сред чайките — дванайсет удара точно когато Клариса Далауей постави зелената си рокля върху леглото, а семейство Уорън Смит пристигнаха на Харли Стрийт. В дванайсет имаха уговорена визита. Сигурно онази е къщата на сър Уилям Брадшо, помисли си Реция, онази, пред която е спрял сивият автомобил. (Оловните вибрации се разнесоха във въздуха.) Така е — това бе автомобилът на сър Уилям Брадшо, разлат, мощен, сив, с най-обикновени инициали, вградени в сигналното табло, сякаш показността на хералдиката няма място тук, при този мъж, който е помощник на душата, жрец на науката; и в тон с успокояващо мекия сив цвят на автомобила вътре в него бяха надиплени сиви кожи и сребристосиви одеяла, та на нейно благородие да й е топло, докато чака. Защото сър Уилям често пътуваше по шейсет и повече мили ли извън Лондон, за да посещава богатите страдалци, дето можеха да си позволят, естествено, твърде високата такса, срещу която сър Уилям даваше съветите си. Нейно благородие чакаше час, а и повече, покрила коленете си с одеялата, облегната назад, и се замисляше понякога за пациента, понякога, напълно разбираемо, за стената от злато, която с всяка изчакана от нея минута се издигаше все по-нависоко; стената от злато, която ги отделяше от всички клопки и тревоги (тя ги бе понасяла храбро; нелека борба им се бе наложило да водят), докато най-после усетеше, че плува в спокойни води, при попътни ветрове; ето, хората ги уважават, възхищават им се, завиждат им, няма за какво повече да си мечтае, само дето, за съжаление, е толкова дебела; всеки четвъртък официални вечери в професнонален кръг; откриване на благотворителни базари, посещения в двореца; твърде малко време, уви, прекарва със съпруга си, чиято работа расте и расте; синът се учи добре в Итън, жалко, че няма и дъщеря; има обаче безброй занимания: помощи за децата, помощи за епилептиците, фотографията — само ако някъде се строеше или рушеше църква, тя подкупваше пазача, за да й даде ключовете, и нравеше снимки, които почти не се различаваха от тези на професионалистите; и това докато чакаше.