Но Хармонията си има сестра, не така усмихната впрочем, доста свирепа, Богиня, която дори в този момент действува — сред жарта н пясъците на Индия, сред калта и блатата на Африка, из бедняшките покрайнини на Лондон, с други думи, навсякъде, където климатът или дяволът примамват човеците да изоставят истинската вяра, тоест нейната — дори в този момент действува, разрушава светилища, троши идоли и поставя на тяхно място собствения си строг лик. Хегемония, така се нарича тя, която се угощава с волята на слабодушните, която обича да впечатлява, да въздействува, която жадува да види собствените си черти, отпечатани върху лицето на народа. Тя застава върху буренце в Хайд Парк и проповядва; увита в бяло, скромно дегизирана като братската любов, броди из фабрики и парламенти; предлага помощ, но желае власт; грубо изтласква от пътя си инак мислещите и недоволните; дарява с благословията сн онези, които, отправили нагоре взор, послушно ловят блясъка в очите й, за да запалят своите собствени. Въпросната дама се бе загнездила и в душата на сър Уилям (Реция Уорън Смит усети това), макар и както обикновено умело замаскирана, скрита зад такива почтени имена като любов, дълг, саможертва. Колко много работи той, с какъв труд събира средства, пропагандира реформи, създава институции! Но Хегемонията, тази придирчива Богиня, предпочита кръвта пред тухлата и най-вече гледа да докопа людската воля. Например лейди Брадшо. Преди петнайсет години тя се предаде. Това не стана явно; нямаше никакви сцени, никаква врява; просто нейната воля бавно потъна и изчезна под неговата. Подчини се, без да сваля от лицето си милата усмивка; вечерята на Харли Стрийт, на която сервираха осем или девет ястия, за да нахранят петнайсетината колеги на сър Уилям, премина гладко и изискано. Едва по-после някои незначителни признаци — неловка пауза, нервен жест, грешка на езика, смущение — разкриха една твърде неприятна истина, че горката жена се преструва.
Някога, отдавна, тя най-свободно сн разказваше как лови риба; но сега, готова да подкрепи страстното желание на своя съпруг за господство, за власт, което блестеше в погледа му, се сви, смали, сниши, притаи, отдръпна се, притихна; така че, без да стане ясно точно защо вечерта е неприятна, защо на всички главите им тежат (впрочем причината би могла да бъде професионалиият разговор или умората на прочутия лекар, чийто живот, както каза лейди Брадшо, „принадлежи не нему, а на неговите пациенти“), тя беше неприятна; затова, когато часовникът удари десет часа, гостите вдъхнаха с радост въздуха на Харли Стрийт; облекчение, от което пациентите му бяха лишени.
Тук, в сивия кабинет, с картините по стената и ценната мебел, под таванския прозорец от орнаментирано стъкло, те научаваха до каква степен са сериозни техните грехове: сгушени в креслата, го наблюдаваха как заради тях изпълнява странни упражнения с ръцете си, изпъва ги напред, рязко ги връща към изходна позиция, прилепени към бедрата, за да докаже (ако пациентът проявява упоритост), че той, сър Уилям, е господар на собствените си действия, докато пациентът не е. Някои от по-слабите не издържаха, разхълцваха се, подчиняваха му се; други, вдъхновени един господ знае от каква невъздържана лудост, наричаха сър Уилям в лицето гнусен мошеник; поставяха под въпрос, това пък вече беше светотатство, самия живот. Защо трябва да се живее?, питаха. Сър Уилям отговаряше, че животът е хубав. И как не, ето над камината виси портретът на лейди Брадшо с щраусови пера, а колкото до дохода му, той печели дванайсет хиляди годишно. Да, но към нас животът не е така щедър, възразяваха те. Той се съгласяваше. На тях им липсва чувството за хармония. А може би все пак няма бог? Той свиваше рамене. Значи това дали ще живеем, или не, си е наша работа? Точно тук те бъркат. Сър Уилям има приятели в Съри, където преподават едно, сър Уилям най-чистосърдечно си признава, твърде трудно изкуство — чувството за хармония. А съществуват и други неща: семейна привързаност, чест, смелост, блестяща кариера, чийто пламенен бранител е сър Уилям. Ако те не помогнат, той призовава полицията и благото на обществото, което, съвсем спокойно обяснявате сър Уилям, в Съри ще се погрижи да овладее тези антисоцнални импулси, породени преди всичко от липсата на добронамереност. И тогава от скривалището си се измъкваше и се покачваше на своя трон онази Богиня, чиято страст е да стъпква съпротивата, незаличимо да отпечатва собствения си образ върху чуждите светилища. Безпомощни и беззащитни, изтерзаните, самотните се подчиняваха на волята на сър Уилям. Той се спускаше хищно, помиташе всичко. Затваряше хората. Тъкмо това съчетание от решимост и човечност у сър Уилям така допадаше на роднините на неговите жертви.