Но Реция Уорън Смит се разплака, когато излязоха на Харли Стрийт; този човек не й хареса.
Разрязвайки и разсичайки, разделяйки и подразделяйки, часовниците иа Харли Стрийт гризяха юнския ден, съветваха към подчинение, подкрепяха авторитетите и изреждаха в хор височайшите предимства на чувството за хармония, докато купчинката време намаля съвсем и големият часовник, закачен над един магазин на Оксфърд Стрийт, обяви приветливо, дружески, сякаш за господата Ригби и Лаундис е удоволствие да дадат безплатно тази информация, че е един и половина.
Когато човек погледне нагоре към фирмата им, вижда, че на всяка буква от техните имена съответствува по един час; подсъзнателно той е благодарен на Ригби и Лаундис, задето му съобщават времето по Гринуич; и естествено тази благодарност (така разсъждаваше Хю Уитбред, докато се помайваше пред витрината на магазина) по-късно се проявява под формата на покупка на чорапи или обувки от „Ригби енд Лаундис“. Така разсъждаваше. Според навика си. Повече не се задълбочаваше. Плъзгаше се по повърхността; мъртвите езици, живите, човешкото съществование, животът в Константинопол, Париж и Рим; конният спорт, ловът, тенисът, всичко това бе някога. Злите езици говореха, че сега той стои на пост в Бъкингамския дворец, обут в копринени чорапи н панталон до коленете, и пази нещо, ала какво, никой не знае. Но поне го правеше както трябва. Цели петдесет и пет години бе плувал сред каймака на английското общество. Познаваше не един министър-председател. Дълбоките му чувства бяха обясними. И макар да не бе участвувал в никое от големите събития на своето време, нито бе заемал важни постове, все пак имаше заслуга за някоя и друга дребна реформа като подобряване на условията в обществените приюти или поставянето на бухалите в Норфък под закрила на държавата; прислужничките имаха причини да му бъдат благодарни; а името му в края на писмата до вестник „Таймс“, с които апелираше за създаването на фондове или призоваваше обществеността да закриля, да пази, да не цапа, да намали пушенето и да сложи край на неморалното поведение в парковете, внушаваше респект.
А и като външност изглеждаше великолепно — ето сега, когато се спря за миг (часовниковият звън вече заглъхваше), зз да огледа критично, компетентно чорапите н обувките; безупречен, представителен, сякаш наблюдаваше света отвисоко и се обличаше съответно; много добре съзнаваше обаче задълженията, които налагат внушителните размери, богатството и доброто здраве, и дори и когато не бе абсолютно необходимо, най-педантично съблюдаваше някои дребни вежливости, някои старовремски жестове, което придаваше особена специфика на поведението му, нещо, достойно за подражание, нещо, запомнящо се, защото той никога не би си позволил например да отиде на обяд у лейди Брутън, която познаваше от двайсет години, без да й поднесе букет карамфили или без да попита мис Бръш, секретарката на лейди Брутън, как се чувствува брат й в Южна Африка, което, колкото и лишена от женски чар да беше мис Бръш, кой знае защо, й бе безкрайно неприятно и тя отговаряше: „Благодаря ви, брат ми се чувствува много добре в Южна Африка“, след като вече от пет-шест години се чувствуваше много зле в Портсмут.
Самата лейди Брутън предпочиташе Ричард Далауей, който пристигна в същата минута. Двамата буквално се сблъскаха на вратата. Лейди Брутън не можеше да не предпочита Ричард Далауей. Той бе замесен от много по-добро тесто. Но тя не би позволила на никого да се държи пренебрежително с нейния Хю, бедничкия Хю. Никога няма да забрави колко мил се бе показал — наистина невероятно мил — по някакъв повод, макар и какъв, не помнеше. Но той се бе показал невероятно мил. Впрочем разликата между един и друг мъж не е особено голяма. Безсмислено е да разбиваш някому сърцето — както направи Клариса Далауей, — разбиваш го и после, отново го залепваш; особено пък ако си на шейсет и две години. Пое карамфилите на Хю със своята недодялана, неприветлива усмивка. Другиго не чакат, обясни. Повикала ги е под измислен предлог, всъщност й е нужна тяхната помощ, за да се измъкне от едно затруднение…