— Знаете ли кой се е завърнал в Лондон? — спомни си изведнъж лейди Брутън. — Нашият стар приятел Питър Уолш.
Всички се усмихнаха. Питър Уолш! Мистър Далауей искрено се радва, каза си Мили Бръш, докато мистър Уитбред мисли само за пилето. Питър Уолш! И тримата, и лейди Брутън, и Хю Уитбрерд, и Ричард Далауей, си спомниха едно и също нещо — колко пламенно влюбен бе Питър; как го отблъснаха; как замина за Индия; как се оказа неудачник; как се провали във всичко; а Ричард Далауей си спомни и друго, колко много обича милия си стар приятел.
Мили Бръш веднага долови това; видя как потъмня кафявото на очите му; видя го как се смути, как се замисли, което й се стори интересно, впрочем мистър Далауей винаги й се струваше интересен, защото какво ли си мисли той за Питър Уолш?, запита се тя. Че Питър Уолш е бил влюбен в Клариса; че след обяда той ще се върне право вкъщи при Клариса; че ще й каже колко я обича. Да, ще й го каже ей така, направо.
По-рано тези моменти на мълчание почти омагьосваха Мили Бръш; а и мистър Далауей бе толкова сериозен човек, такъв джентълмен. Но сега, когато тя вече бе на четирийсет години, лейди Брутън трябваше само да кимне или малко по-рязко да извърне глава, и Мили Бръш улавяше знака, колкото и дълбоко да бе потънала в разсъжденията си на един безпристрастен дух, на една непокварена душа, която животът не можеше да подлъже, защото не и бе предложил и най-малката красива дреболия: къдрица, усмивка, устна, буза, нос, абсолютно нищо; лейди Брутън трябваше само да кимне, и Пъркинс получаваше нареждането да побърза с кафето.
— Да, Питър Уолш се е върнал — повтори лейди Брутън.
За всички тях това бе своего рода ласкателство.
Опропастен, неуспял, той се бе завърнал на техния сигурен и защитен бряг. Но, разсъждаваха те, да му се помогне, е невъзможно; нещо куца в самия му характер. Хю Уитбред каза, че, разбира се, би могло да се спомене за него пред Еди-кой си. И после свъсн вежди угрижено, като се замисли за писмата, които ще напише до началниците на разни държавни канцеларии за „моя стар приятел Питър Уолш“, и прочие. Но няма да се стигне доникъде — до нищо постоянно, при този негов характер.
— Има неприятности заради някаква жена — добави лейди Брутън.
Другите вече си бяха помислили, че „това“ е в дъното на всичко.
— Цялата история обаче ще научим от самия Питър — каза лейди Брутън в желанието си да приключи с тази тема.
(Кафето много се бавеше.)
— Адресът? — попита Хю Уитбред и неговият въпрос веднага раздвижи сивкавата приливна вълна на обслужването, която се разливаше около лейди Брутън ден след ден, ограждаше я, защищаваше я, обвиваше я в мека тъкан; и тази тъкан посрещаше ударите, отслабваше вмешателствата и хвърляше из цялата къща на Брук Стрийт ситна мрежа, върху която всяко нещо си имаше своето място и можеше да бъде изваждано безпогрешно, незабавно от сивокосата Пъркинс, а тя служеше при лейди Брутън вече трийсет години, и ето сега се зае да напише адреса; подаде го на мистър Уитбред, който извади портфейла си, сбърчи вежди и като пъхна листчето между разни документи от изключително важно значение, каза, че ще говори с Ивлин да го поканят на обяд. (Чакаха мистър Уитбред да свърши, за да донесат кафето.)
Колко е бавен Хю, мислеше си лейди Брутън. Доста е напълнял, забеляза тя. Ричард винаги поддържа превъзходна форма. Започваше да става нетърпелива: цялото й същество категорично, неотклонно, пропъждайки властно всички тези ненужни дреболии (Питър Уолш и неговите любовни истории), се насочваше към темата, дето ангажираше нейното внимание, и не само вниманието й, а и онази основна фибра на нейната душа, онази съществено важна част от самата нея, без която Милисънт Брутън не би била Милисънт Брутън: проектът за експатриирането в Канада на младежи и девойки от почтени семейства, като им се създаде възможност да уредят живота си там. Тя преувеличаваше.
Вероятно бе изгубила чувството си за хармония.
За другите експатриацията не беше неоспоримото разрешение, най-великата идея. То не отприщваше у тях (у Хю, у Ричард, дори не и у преданата мис Бръш) онзи скрит егоизъм, който се надига у силната войнствена жена, добре хранена, добре отгледана, спонтанна и пряма, без кой знае какви способности за самоанализ (откровена и простодушна — защо всички не са откровени и простодушии? — искаше й се да знае), надига се у нея, след като младостта вече е отминала, и търси да се залови за някоя идея — била тя Експатриацията или Еманципацията; във всеки случай тази идея завладява душата й, пречупва я като скъпоценен камък, отразява я като огледало; ту грижливо скрита, да не би някой да й се присмее; ту гордо извадена на показ. С други думи, Експатриацията бе станала олицетворение на самата лейди Брутън.