Но това изискваше от нея да пише. А едно писмо до „Таймс“, както обясняваше тя на мис Бръш, й струваше повече усилия, отколкото да организира експедиция до Южна Африка (което и бе правила по време на войната). След половиндневна битка — започваше да пише, скъсваше листа, пак започваше — тя осъзнаваше, както при никакви други обстоятелства, безсилието на своята женска същност и с удоволствие насочваше мисълта си към Хю Уитбред, който без никакво съмненке притежаваше умението да пише писма до „Таймс“. Един толкова различно устроен от нея човек, който така вещо борави с езика, който умее да каже нещата тъй, както искат редакторите, не може да бъде наречен просто лаком. Лейди Брутън често се въздържаше да изказва мнения за мъжете от благоговение пред тайнствената хармония между тях (това не важеше за никоя жена) и заканите на вселената; знаят как да се изразят; знаят какво трябва да се каже; ето защо, ако Ричард й даваше съвети, а Хю напишеше текста вместо нея, тя беше сигурна, че е на прав път. Затова сега остави Хю да си изяде суфлето; осведоми се за клетата Ивлин; почака ги да запалят пурите си и тогава каза:
— Мили, би ли донесла листовете?
И мис Бръш излезе, върна се, постави листовете на масата; а Хю извади автоматичната си писалка, която му служи от двайсет години, обясни той, и отвинти капачката. Все още е в отличен вид; бил я показал на производителите; няма причини да се износи, отбелязали те; което правеше чест на Хю, както и на чувствата, които той изразяваше чрез нея (така му се струваше на Ричард Далауей), ето и сега, когато започна внимателно да изписва главни букви със завъртулки около тях и по най-изумителен начин да придава на обърканите мисли на лейди Брутън онзи смисъл, онези граматически конструкции, които редакторът на „Таймс“, лейди Брутън усети това, като наблюдаваше тази изумителна трансформация, сигурно ще оцени. Хю пишеше бавно. Хю имаше възражения. Ричард каза, че човек трябва да поема рискове. Хю предложи някои изменения е оглед на чувствата на хората, с които, доста троснато добави той, когато Ричард се изсмя, „трябва да се съобразяваме“, и прочете на глас: „Следователно ние сме на мнение, че е настъпило времето… прекалено големият брой млади хора сред нашето непрекъснато нарастващо население … а това дължим на мъртвите…“, според Ричард все фалшиви и високопарни фрази, но от тях, разбира се, нямаше вреда и Хю продължи да изрежда по азбучен ред чувства от най-благородно естество, като изтръскваше пепелта на пурата от жилетката си и от време на време резюмираше написаното, додето накрая прочете черновата на писмото, което според лейди Брутън бе шедьовър.
Нима нейните собствени идеи могат да звучат така?
Хю не можеше да гарантира, че редакторът ще го помести; но следобеда той щеше да се срещне на чай с един човек.
При тези думи лейди Брутън, която не беше способна на грациозни жестове, напъха всичките карамфили на Хю в деколтето на роклята си, разпери ръце и извика: „Моят министър-председател!“ Не знаеше какво би правила без тях двамата. Всички станаха. Ричард Далауей както винаги отиде да погледа портрета на генерала, защото възнамеряваше, щом намери малко свободно време, да напише книга за рода на лейди Брутън.
Милисънт Брутън много се гордееше с рода си. Но те могат да почакат, могат да почакат, рече тя и също погледна картината; искаше да каже, че нейните деди — адмирали, военни и държавни служители, са били все хора на действието, които са изпълнявали дълга си; и че дългът на Ричард е преди всичко към родината; но той има хубаво лице, допълни тя; във всеки случай всички документи са събрани в Олдмикстън и Ричард ще може да ги ползуза, щом настъпи моментът, с други думи, при едно правителство на лейбъристите.
„А какви новини имаме от Индия!“ — извика тя. После, когато вече бяха във вестибюла и вземаха жълтите си ръкавици от купата върху малахитовата масичка, а Хю напълно ненужно се кланяше на мис Бръш, като й предлагаше някакъв излишен билет или нещо подобно, което й беше безкрайно неприятно и тя цялата почервеня, Ричард, вече с шапка в ръка, се обърна към лейди Брутън и каза:
— Довечера ще ви видим у дома на нашия прием?
При което лейди Брутън възвърна своята импозантност, разклатена от писането на писмото. Може да отиде, а може и да не отиде. Клариса е толкова енергична.
Приемите ужасяват лейди Брутън. Сигурно защото остарява. Това заяви тя, застанала на прага на дома си; внушителна, много изправена; в същото време кученцето зад гърба й се протегна, а мис Бръш изчезна нанякъде с листовете хартия. Лейди Брутън се понесе тежко и величествено нагоре към стаята си и легна на дивана, като изпъна едната си ръка. Въздишаше, похъркваше, не спеше, само се чувствуваше отпусната и натежала, отпусната и натежала в този горещ юнски ден, като огряло от слънцето поле с детелини, над което кръжат пчели и жълти пеперуди. Винаги се пренасяше в мислите си към полята на Девъншир, където редом с братята си Мортимър и Том бе прескачала потоците, възседнала своето пони Пати. Спомняше си кучетата; плъховете; баща си и майка си, седнали на ливадата под дърветата, до масичката с приборите за чай; спомняше си лехите с далии, ружите, пампасната трева и как те, малки палавници, винаги готови за пакост, се прокрадваха през храсталаците, за да не ги видят, целите изпоцапани от някоя дяволия. Какво казваше винаги нейната стара бавачка за роклите й?