О, господи, сети се — днес е сряда и тя се намира на Брук Стрийт. В този горещ ден Ричард Далауей и Хю Уитбред, такива чудесни, мили хора, бяха прекосили заради нея лондонските улици, чийто тътен чуваше дори тук, легнала на дивана. Тя имаше власт, положение, пари. Беше живяла на най-предната линия. Имала бе добри приятели; познавала бе най-способните мъже на своето време. Жужащият Лондон прииждаше към нея, ръката й, легнала върху облегалката на дивана, свиваше пръсти около някакъв въображаем жезъл, такъв, какъвто вероятно са държали дедите й, и като стискаше този жезъл, тя, отпусната и натежала, сякаш предвождаше батальони в техния поход към Канада, както и тези двама чудесни мъже, които крачеха из Лондон, техния Лондон, из подобния на килимче Мейфеър.
А те вървяха, отдалечаваха се от нея, тънката нишка, която ги свързваше (нали бяха обядвали заедно), все повече и повече се опъваше, все повече и повече изтъняваше, колкото по-нататък отиваха; сякаш, след като обядваш с приятели, тялото ти остава свързано с тях чрез тънка нишка, но камбаненият звън, който отмерва часа или зове за литургия, полека-лека (докато лейди Брутън дремеше отпусната) я стопява така, както дъждовните капки забулват самотната паяжинена нишка, която увисва натежала. И тя заспа. Ричард Далауей и Хю Уитбред застанаха колебливо на ъгъла с Кондюит Стрийт в същия момент, когато Милисънт Брутън, легнала на дивана, скъса нишката; захърка. Насрещни ветрове се бореха помежду си на уличния ъгъл. Двамата се загледаха в една витрина; нямаха желание нито да купуват нещо, нито да разговарят, искаше им се да се разделят, но останаха на местата си — възпряха ги насрещните ветрове, които се бореха на уличния ъгъл, паузата между прилива и отлива на тялото, срещата, като във водовъртеж, на двете сили, сутрин и следобед. Във въздуха литна вестник — отначало величаво и плавно като хвърчило, после се спря, гмурна се надолу, потрепва; увисна като дамска воалетка. Жълтите тенти се поклатиха. Уличното движение намаля, само от време на време някой конски впряг изтрополяваше нехайно из полупразните улици. В Норфък, за който Ричард Далауей винаги си мислеше, лек топъл ветрец подухна листенцата на цветята, набръчка водната повърхност, разлюля цъфналите треви. Хеймейкърс, който се бе пъхнал под храстите, за да проспи сутрешната си работа, открехна завесите от зелени стръкчета, помести трепкащите топчици на глухарчетата, за да погледне небето; синьото, спокойно, ярко лятно небе.
Макар и в един момент да осъзна, че наблюдава една сребърна чаша с две дръжки от епохата на Джеймс I и че Хю Уитбред съзерцава благосклонно с вид на познавач една испанска огърлица (имаше намерение да попита за цената, в случай че Ивлин я хареса), Ричард остана като вдървен: не можеше нито да мисли, нито да се помръдне. Животът подхвърля тези останки, тази многоцветна маса, която изпълва витрините, и човек се спира пред тях да ги гледа, прикован от летаргията на миналото, вцепенен от закостенялостта на миналото. Ивлин Уитбред може би ще поиска да купи тази испанска огърлица — може би. А на него му се искаше да се прозее. Хю реши да влезе в магазина.
— Добре, да вървим! — каза Ричард и тръгна след него.
Бог му е свидетел, че нямаше желание да купува огърлици заедно с Хю. Но идва едни момент, когато приливът отстъпва пред отлива на тялото. Когато сутринта се среща със следобеда. Понесени като крехка ладийка от буйни, буйни води, прадядото на лейди Брутън, неговото житие, войните му в Северна Америка потънаха, залети от пороя. Както и Милисънт Брутън. Тя изчезна. Ричард не даваше пет пари какво ще стане с Експатриацията, нито с писмото, ще го публикува ли редакторът, или не. Огърлицата висеше между чудесните пръсти на Хю. Защо не я даде на някое момиче, щом непременно трябва да купува бижута — на което и да е момиче, първото, срещнато на улицата. Ричард твърде силно почувствува безсмислието на този начин на живот. Ще купува огърлици за Ивлин! Ако имаше син, щеше да му каже: „Работа, работа.“ Но той си имаше Елизабет; той обожаваше своята Елизабет.