— Още не съм свършила.
В такъв случай Елизабет, разбира се, ще почака. Но тук, вътре, е доста задушно.
— Ще отидете ли на приема довечера? — попита мис Килман.
Вероятно ще отиде; майка й настоява. Елизабет не бива да се увлича по приемите, каза мис Килман и взе с пръсти последната хапка от един шоколадов еклер.
Тя не обича много приемите, каза Елизабет. Мис Килман отвори уста, издаде леко напред брадичката си и погълна последната хапка от шоколадовия еклер, после избърса пръсти и разклати чая в чашата.
Още малко, и ще се пръсне, така се чувствуваше. Така безумно страдаше. Да можеше да я грабне, да можеше да я открадне, да можеше да я направи своя, само своя, и то завинаги, и тогава да умре; повече от това не иска. Но да седи тук неспособна да измисли какво да каже; да гледа как Елизабет започва да й се противопоставя; да усеща как дори на пея и е противна — това вече е много; не може да го понесе. Дебелите пръсти се свиха към дланта.
— А аз не ходя на приеми — каза мис Килман, колкото да задържи Елизабет. — Никой не ме кани — изрече го и усети, че тъкмо този нейн егоизъм ще я погуби; мистър Уитакър я бе предупреждавал, но какво да направи? Малко ли бе страдала! — И защо да ме кани? — продължи тя. — Аз съм грозна, нещастна. — Знаеше, че говори идиотщини. Но всички тези хора, които минаваха покрай тях с пакетите си, които я презираха, те я караха да ги говори. Тя обаче е Дорис Килман. Има научна степен. Сама си бе проправяла път в този свят. Нейните познания по съвременна история наистина са достойни за уважение.
— Аз не се самосъжалявам — продължи тя. — Много повече съжалявам… — искаше да каже „вашата майка“, но не, не би могла, на Елизабет не би могла да го каже. — Много повече съжалявам някои други хора. Елизабет Далауей седеше безмълвна, като безсловесно същество, което, доведено по незнайна причина до някаква врата, стои там и копнее да побегне. Ще каже ли още нещо мис Килман?
— Не ме забравяйте съвсем — рече Дорис Килман; гласът й трепереше. Тозчас безсловесното същество препусна в ужас през полето.
Голямата ръка се разтвори и затвори. Елизабет извърна глава. Келнерката дойде. Плаща се на касата, заяви Елизабет и си тръгна, като повлече след себе си, така се почувствува мис Килман, самите й вътрешности, проточи ги през цялото помещение, после с едно последно извъртане кимна много учтиво с глава и си излезе. Отиде си. Мис Килман седеше до мраморната масичка сред еклерите и мъката я прониза веднъж, втори път, трети път. Тя си отиде. Мисис Далауей възтържествува. Елизабет си отиде. Красотата си отиде; младостта си отиде. А тя седеше. После стана и тръгна несигурно между масичките, като се полюшваше ту на едната, ту на другата страна, някои изтича след нея с фустата; тя обърка пътя и попадна сред сандъци, приготвени за изпращане до Индия; сетно се озова сред бельо за родилки и бебешки пелени: протътри се покрай всички възможии стоки на този свят, трайни и нетрайни, шунки, лекарства, цветя, канцеларски материали, покрай какви ли не миризми, прятни и неприятни; и както се тътреше, зърна образа си в едно огледало, видя се в цял ръст, с килната шапка, със силно зачервено лице; накрая излезе на улицата.