Пред нея се възправи кулата на Уестминстърската катедрала, божията обител. Насред уличния шум — божия обител, и тя се запъти решително с покупката си към съседното светилище, абатството, където, засланяйки лицето си с длани, седна до други такива като нея, потърсили убежище тук; дошли откъде ли не богомолци, които, докато седяха с вдигнати пред лицата си ръце, сякаш изгубваха н общественото си положение, и пола си дори; но трябваше само да ги свалят, за да се превърнат веднага в благопристойни английски буржоа, мъже и жени, някои от които горяха от желание да видят восъчните фигури.
Ала мис Килман задържа заслона пред лицето си. Тя ту оставаше сама, ту се озоваваше в ново обкръжение. Отвън идваха други богомолци, за да заместят отиващите си, но въпреки всичко, докато хората зяпаха наоколо и се влачеха покрай гроба на незнайния воин, въпреки всичко тя закриваше очите си с пръсти и в тази двойна тъмнина, тъй като светлината в абатството е безплътна, се опитваше да се въздигне над суетите, желанията, пазарните стоки, да се освободи от омразата, но и от любовта. Ръцете й потрепваха. Тя очевидно се бореше с нещо. За другите господ е достъпен и пътят до него — гладък. Мистър Флечър, пенсионер, бивш служител в Министерството на финансите, и мисис Горъм, вдовицата на прочутия К. К., лесно се доближиха до Него и след като се помолиха, облегнаха се назад, за да се насладят на музиката (органът я лееше благозвучно); и тогава видяха в края на скамейката мис Килман, която се молеше, молеше, и тъй като все още бяха на прага на вътрешния си свят, помислиха си с благосклонност за нея, но като за душа, която витае над същите пространства; безплътна душа; душа, не жена.
Но мистър Флечър трябваше да си върви. Той трябваше да мине покрай нея и понеже сам бе като изваден от кутия, естествено, се поразстрои от раздърпания вид на клетата жена; косата — разпусната, пакетьт — на пода. Тя не успя веднага да му направи път. Но докато стоеше и оглеждаше белите мрамори, сивкавите прозорци, всичките натрупани богатства наоколо си (мистър Флечър извънредно много се гордееше с абатството), тон остана силно впечатлен от внушителните размери и мощта на мис Килман, която седеше и все се наместваше на скамейката (пътищата до нейния бог бяха тъй труднопроходими, а желанията й — тъй непреодолими), както се бяха впечатлили и мисис Далауей (целия следобед тя не й излизаше от ума), преподобният Едуард Уитакър, а и самата Елизабет. В това време Елизабет чакаше омнибус на Виктория Стрийт. Толкова е приятно да си навън. Помисли си, че може би не е нужно да се връща вкъщи веднага. Толкова е приятно да подишаш свеж въздух. Ще вземе някой омнибус. И докато стоеше на спирката, облечена в своите добре ушити дрехи, вече се започваше…
Хората започваха да я сравняват с тополите, с ранната зора, зюмбюлите, сърните, потоците, градинските лилии и това й тежеше, защото тя хиляди пъти повече предпочиташе да си живее волно и спокойно на село, но не, сравняват я с лилии, карат я да ходи на приеми; колко по-приятно е да си сред природата само с баща си и кучетата, отколкото в този мрачен Лондон.
Омнибусите долитаха с рев, спираха, тръгваха — ярки фургони, блеснали в червено и жълто. Но на кой да се качи? Няма никакви предпочитания. И, разбира се, няма да си пробива път. Ще чака безучастно. Впрочем на нея тъкмо това й липсваше, живец, но пък имаше красиви очи, като на китайка, леко дръпнати, и както казваше майка й, изглеждаше очарователна с тези хубави рамене и изправена стойка; а напоследък, особено вечер, когато нещо събуждаше у нея интерес, без обаче да я развълнува, тя никога не се вълнуваше, ставаше почти красива, толкова бе величествена и спокойна. За какво ли би могла да си мисли? Всички мъже се влюбваха в нея и това ужасно я отегчаваше. Защото вече се започваше. Майка и го виждаше — идваше времето на комплиментите. Клариса понякога се тревожеше, че тези неща не я интересуват — например дрехите, — но това може би е обяснимо е всичките тези кученца и морски свинчета, дето все боледуват, а й придаваше и очарование. Ала ето сега пък това странно приятелство с мис Килман. Е, помисли си Клариса, наближаваше три часът и тя четеше барон Марбо, защото не можеше да заспи, значи все пак има сърце.
Изведнъж Елизабет пристъпи напред и напълно уверено, пред очите на всички, се качи на омнибуса. Седна на втория етаж. Омнибусът, същински пират, подскочи и се впусна главоломно напред; тя трябваше да се хване за перилото, за да се задържи, защото той наистина беше пират, отчаяно дързък, безскрупулен, който щурмуваше безпощадно, опасно мамеше, тук сграбчваше смело някой пътник, там изоставяше друг, нахално се провираше като змиорка и накрая се понесе предизвикателно, с вдигнати платна, по Уайтхол. Замисляше ли се Елизабет поне за миг за клетата мис Килман, която я обичаше така безрезервно, за която бе като сърничка в гората, като луната в небето? Тя бе щастлива, че е на свобода. Свежият въздух беше тъй прелестен. А колко задушно бе в магазина! Сега, когато се носеше но Уайтхол, имаше чувството, че е на кон; и при всяко движение на омнибуса красивото тяло в палтото с цвят ма сърна напомняше за ездач, за фигурата на носа на кораб, защото ветрецът разрошваше леко косите и, жегата придаваше на бузите й бледността на боядисано в бяло дърво, а прекрасните й очи, след като нямаха насреща си други очи, в които да погледнат, бяха вторачени напред, безизразни, блестящи, със застиналия, неестествено непорочен взор на скулптурно изображение.