Той не е съзнателен. Нито е знаменателен за добрата или лошата участ на хората. И тъкмо поради тази причина действува утешително дори на онези, които, замаяни от напрежение, търсят да уловят последните тръпки на съзнание върху лицата на умиращите.
Склонността на хората да забравят наскърбява, тяхната непризнателност гнети, но този глас, който се лее безспир, година след година, повлича всичко със себе си — този обет, тази товарна кола, този живот, това шествие, поглъща ги и ги понася, така както леденият поток на глетчера приклещва някоя кост или синьо цвете, или дъбов дънер и ги търкулва надолу, надолу. Не мислеше, че е станало толкова късно. Майка й няма да остане доволна, ако научи, че се скита сама, Тръгна обратно към Странд.
Духна вятър (въпреки горещината имаше ветрец) и обви с тънък черен воал слънцето и Странд. Лицата избледняха, омнибусите изведнъж загубиха блясъка си. Защото, макар че облаците бяха бели като снежни плнински върхове и толкова плътни, че човек сякаш можеше да ги дялка с брадвичка, а в краищата им се ширеха позлатени склонове, същински райски градини, макар че приличаха на небесни обиталища, където се съвещават боговете, те бяха в непрестанно движение. Като че ли по даден знак, в изпълнение на предварително изготвена схема, ту някой връх се скъсяваше, ту цял блок с размерите на пирамида, останал до този момент непроменен, се придвижваше към средата или тържествено повеждаше цялото шествие към друго пристанище. Колкото и да изглеждат неподвижни, спокойни и сговорни, няма нищо по-променливо, по-свободно, по-неустойчиво от тези снежнобели или златистобляскави форми; винаги съществува възможността тази тържествено-внушителна грамада да се видоизмени, да се разпръсне, да изчезне; и макар да изглеждат така тежки и неподвижни, така масивни и здрави, те изпращат към земята ту светлина, ту мрак.
Спокойно и уверено Елизабет Далауей се качи на омнибуса за Уестминстър.
Появяват се и изчезват, кимат, сигнализират… Легнал върху дивана във всекидневната, Септимъс Уорън Смит възприемаше по този начин светлините и сенките, от чиято игра стената посивяваше, после бананите ставаха яркожълти, после цялата Странд посивяваше, после омнибусите ставаха яркожълти; наблюдаваше как бледо злато блясва върху розите, върху тапетите, сетне угасва, сякаш е чувствително живо същество. Навън дърветата хвърляха мрежи от листа във въздушната бездна; в стаята сякаш бучеше вода и над шума от вълните се извисяваше песента на птиците.
Природните стихии го заливаха със съкровищата си, ръката му лежеше върху облегалката на дивана — така лежеше някога върху вълните, когато той се къпеше, когато се носеше по водата, и в същото време чуваше как далече на брега кучетата лаят, лаят. Не бой се вече, казва сърцето в тялото; не бой се вече. Той не се страхуваше. Във всеки един момент Природата изразяваше чрез знаци, весели знаци, ето например, онова златисто петно, което шари по стената — там, там, там, — решимостта си да му разкрие, като размаха пера, като разтърси плитки, като размята полите на плаща си, красиво, винаги красиво, като се приближи и през свити на фуния ръце прошепне Шекспировите слова, своя смисъл.
Реция, която седеше до масата и мачкаше в ръце шапката си, го наблюдаваше; видя го, че се усмихва. Значи е щастлив. Но тя не може да понася усмивката му. Що за брак е техният, що за съпруг е той, толкова странен, все се стряска, смее се, часове наред мълчи или пък се вкопчва в нея и я кара да пише? Чекмеджето на масата бе пълно с такива писания: за войната; за Шекспир; за някакви велики открития; за това как няма смърт. Напоследък най-неочаквано и без никаква причина току се разпалваше (а и доктор Холмс, и сър Уилям Брадшо казаха, че най-лошото за него е вълнението), започваше да маха с ръце и да вика, че знае истината! Че знае всичко! Онзи човек, неговият приятел, дето го убиха, Евънс, бил дошъл, така казваше. Пеел иззад паравана. Тя записваше всичко така, както той го говореше. Някои неща звучаха прекрасно, други бяха пълни глупости. И той винаги спираше насред мисълта, променяше я, искаше да добави нещо; чуваше нещо ново; слушаше с вдигната нагоре ръка. Но тя не чуваше нищо.